Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Роджър, даваш ли си сметка — прошепна той, — че ако този Сакър действително е замесен и стои зад нападението над помощник-шерифа, в момента може да не сме никак далеч от него?

Хич не ме беше грижа. Въпросът, който ме вълнуваше, беше как да скрия завистта и негодуванието си, така че предложих да тръгваме. Денят беше хубав, затова решихме да минем по Ломбард Стрийт и Ийстчийп, което беше най-прекият път обратно към Тауър. Докато вървяхме натам, господарят ми, който явно изобщо не подозираше за кипящата в мен страст, така и не спря да бърбори. (Спомням си, че години по-късно разказах тази история на Уил Шекспир, докато двамата си седяхме в една кръчма в Банксайд. Той ме попита коя според мен е най-силната човешка емоция. Страстта? Гневът? Алчността? Ревността! — отвърнах му аз. После се облегнах на стената и през сълзи му разказах за Бенджамин и Миранда — тази прекрасна двойка, живяла толкова отдавна. Уил ме изслуша по онзи свой мълчалив и съсредоточен начин, без по мургавото му лице да си проличи какво се върти в главата му. После той кимна и заяви, че щял да запомни думите ми. Сега можете да отидете да гледате пиесата му „Отело“, в която се разказва за онзи мавър на венецианска служба, за злодея Яго и за прекрасната Дездемона. Никога не съм го питал кой е Яго! На последното Рождество пък наех една трупа актьори и ги накарах да ми изиграят пиесата, докато аз тихичко си седях и плачех за прелестната Миранда.)

Все едно, в онзи ден двамата с господаря ми се върнахме в Тауър изпотени и прашни. Вече почти бяхме преминали през Лъвската порта, когато някаква жена излезе от сенките и ме хвана за ръката.

— Мистрес Ъндършафт! — възкликнах радостно аз, въпреки че всъщност не изпитвах никакво удоволствие от срещата ни — след като бях видял великолепната Миранда, вдовицата на палача ми се стори като свещ, поставена до слънцето.

— Мастър Шалот — прошепна тя, — мастър Даунби, трябва да ви покажа нещо — вдовицата страхливо се огледа наоколо. — Чух за смъртта на Хорхаунд — продължи тя припряно. — Трябва да говоря с вас. Искам да ви се отплатя за добрината.

И така, ние отново прекосихме подвижния мост, след което мистрес Ъндършафт ни поведе надолу към реката. Аз се озърнах, но като изключим рибарите, които седяха на кея и кърпеха мрежите си, и един стар просяк, който буташе ръчна количка, пълна с недозрели ябълки, не видях никого другиго.

— Хайде да се поразходим — предложи Бенджамин. — Ще се престорим, че сме излезли да подишаме чист въздух и да се насладим на следобедното слънце.

Вдовицата се съгласи, но преди да тръгнем, пъхна в ръката на господаря ми едно парче пергамент.

— Разрових се сред нещата на съпруга ми, търсейки нещо, което може да ви е от полза.

Бенджамин разгъна документа, разгледа го, а после ми го подаде. Парчето пергамент беше не повече от педя на педя голямо, пожълтяло и мръсно, а следите от мастило отгоре му бяха доста избледнели. На него беше начертана груба скица на Тауър, а под нея — драскулка във формата на буквата „Т“ с кръстче на мястото, където двете линии се срещаха. До драскулката пък беше поставена грамадна въпросителна.

— Какво значи това? — обърна се вдовицата към Бенджамин.

— Не знам, мистрес.

— Нито пък аз — рекох и напъхах парчето пергамент в кесията си. — Защо изобщо мислиш, че е важно?

— Ами първоначално не мислех — отвърна мистрес Ъндършафт, продължавайки да се оглежда страхливо наоколо, сякаш се опасяваше, че някой я наблюдава. — Даже се канех да го хвърля в огъня. В крайна сметка, Андрю често правеше скици на дърворезбите и мебелите, които изработваше. После обаче си спомних деня след празненството по случай рождения ден на краля. Съпругът ми седеше в градината, но вместо да се наслаждава на цветята, което беше едно от любимите му занимания, той се взираше в това парче пергамент, сякаш вътре се съдържаше някаква невероятна тайна. Когато го попитах какво означава чертежът, Андрю поклати глава и ми отвърна, че е по-добре да не знам. Спомням си, че до края на онзи ден остана затворен в себе си — вдовицата замълча.

— Е, господа, това е всичко, което мога да ви кажа — добави тя и преди да успеем да я спрем, тръгна обратно по кея.

И така, двамата с Бенджамин се настанихме на един малък затревен бряг над реката, след което аз извадих парчето пергамент и внимателно се взрях в него.

— Това отгоре е скица на Тауър — заявих, — но в нея няма нищо странно — аз приближих парчето пергамент към господаря ми, за да може и той да го огледа по-добре. — Това отдолу пък прилича на буквата „Т“.

— А какво ли означават тези? — Бенджамин посочи към вертикалната линия на Т-то, от чиято дясна страна имаше множество малки чертички.

— Не знам — рекох. — Но пък знам, че Ъндършафт им е отделил много време. Може би тъкмо той е бил палачът, който е видял нещо онази вечер.

Господарят ми легна по гръб на тревата и се взря в пухкавите облаци.