Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

За миг се изкуших да му разкажа при какви обстоятелства съм видял тялото на палача, но после реших, че това може да ме изложи в очите на Миранда.

Пелтър извърна поглед към мен и повдигна рошавите си вежди.

— Какво те кара да мислиш, че може да не е?

И така, аз споделих с него, че според нас с Бенджамин в града вилнеят двама злодеи, единият от които действа вътре в Тауър, а другият — отвън.

— В такъв случай ще назнача следствие — обеща помощник-шерифът. — Освен това ще накарам съдебните пристави и стражите да си държат очите и ушите отворени. Но ако съм те разбрал правилно — той посочи към Бенджамин, — ти смяташ, че в тази работа е замесен и Робърт Сакър, така ли?

— А ти какво мислиш? — попита на свой ред господарят ми. — На теб струва ли ти се възможно?

— Робърт Сакър беше най-интелигентният член на бандата. Учил е в Стейпълтън Хол в Оксфорд, притежава завидни писарски умения и за кратко дори е служил в един от кралските дворци.

— Значи може да напише писмо, така ли? — попитах аз.

— О, да, но от друга страна, откъде може да се е сдобил с печатите на Едуард Пети?

— Можеш ли да ми го опишеш? — намеси се Бенджамин.

— Прилича на останалите членове на семейството си — висок, загорял, с червеникава коса, гладко избръснато лице, широки гърди и лице, винаги приветливо въпреки белега на брадичката. Изобщо Робърт е един от онези негодници, които биха ти се усмихвали дори докато забиват камата си между ребрата ти. Човек, който може да изиграе както ролята на смел войник, така и тази на кротък писар.

Двамата с господаря ми се спогледахме — описанието не отговаряше на нито един от хората, които бяхме срещнали по време на разследването си.

— И какво? — продължи Бенджамин. — Робърт успя да ти се изплъзне и впоследствие те нападна, така ли?

Пелтър остави чашата си на масата и разпери ръце.

— Не разполагам с никакви доказателства, че именно той ме е нападнал, мастър Даунби. Факт е обаче, че някой го стори. Освен това на два пъти ме спираха на улицата, за да пъхнат в ръката ми парче пергамент. На първото ме бяха нарисували да вися от някаква бесилка — за миг той замълча и хвърли един поглед към дъщеря си. — На второто пък беше изобразена моята Миранда. Именно това ме наведе на мисълта, че зад всичко стои Сакър.

Изведнъж красивата усмивка на домакинята ни се стопи, но на нейно място не се появи уплаха, а по-скоро решителност. В следващия момент тя се наведе към баща си и го целуна по бузата.

(О, какъв щастливец!)

— Имаше ли разследване? — попитах аз.

Пелтър се изсмя.

— Разбира се! — отвърна той. — Обявих какви ли не награди и дори обещах възможност за помилване от кмета и от градските съветници за всеки разбойник, който ме снабди и с най-дребното сведение — той вдигна рамене, — но не постигнах абсолютно нищо.

— Ами ако Сакър не живее в Лондон? — предположих аз. — Не е ли възможно да се е върнал в старото си леговище?

— Кръчмата на семейство Сакър близо до водопоя Сейнт Томас беше изравнена със земята — отвърна помощник-шерифът. — Бандата обаче разполагаше и с друго леговище — някаква стара ловна хижа дълбоко в гората.

— Можем ли да я посетим?

Пелтър изду бузи.

— Не и днес — вече е твърде късно, пък и аз си имам друга работа. Но какво ще кажете за утре по зазоряване? Ще се срещнем в кръчмата „Наметалото“ в Съдърк — мястото, откъдето са тръгнали поклонниците на Чосър. А сега, господа, моля да ме извините, но съм зает.

И така, двамата с Бенджамин станахме да се сбогувахме, при което господарят ми сграбчи ръката на Миранда и пламенно я целуна. В този миг сърцето ми пропусна един удар, тъй като прелестната девойка задържа пръстите му много по-дълго, отколкото изискваше благоприличието. Към мен домакинята ни се отнесе просто любезно, протягайки ми ръка. Аз вдигнах глава, за да й кажа колко ми е било приятно да се запознаем, но нейният поглед вече се беше върнал към Бенджамин.

Когато най-накрая излязохме от къщата на Пелтър, господарят ми доволно потри ръце.

— Напредваме, Роджър! — възкликна той, потупвайки ме по гърба. — Да, знам, че доказателствата са незначителни, но въпреки това съм убеден, че Робърт Сакър има пръст в това злодейство!

На следващия ъгъл той спря и се загледа в двама градски служители, които хванаха някакво скитащо прасе, проснаха го квичащо на земята и му прерязаха гърлото. Когато горещата кръв плисна по калдъръма, аз извърнах поглед.

— А какво ще кажеш за мистрес Миранда? — попитах.

Изведнъж лицето на Бенджамин стана сериозно и той ме сграбчи за рамото.

— Същински ангел, Роджър. Виждал ли си някога такива очи? Ами чертите й? Каква безупречна хармония излъчват!

— Значи си падна по нея, така ли?

— Направо се влюбих! — отвърна той.

Аз извърнах поглед и пъхнах ръце между гънките на плаща си, за да скрия стиснатите си в юмруци длани.

— А ти как я намираш, Роджър?

Аз отстъпих назад и ръката на господаря ми увисна във въздуха.

— Не е лоша — промърморих. — Но ние не трябва ли да се връщаме в Тауър, господарю?

Наивният Бенджамин, който изобщо не подозираше за бурята, бушуваща в сърцето ми, се обърна към къщата на Пелтър.