Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Но нали вече ви казахме — Снейкрут ни изгледа мрачно с постоянно шарещите си очи; в ъгълчето на полуотворената му уста се процеждаше слюнка. — Лондонските разбойници не ни закачат.

— Помислете! — подкани ги господарят ми. — Сещате ли се за екзекуция, извършена от вас, при която някой да се е заканил да ви отмъсти?

Думите на Бенджамин увиснаха над тази страховита група мъже като клуп на бесило. Палачите бяха влезли в кръчмата като повелители на живота и смъртта, а ето че изведнъж се сблъскваха с перспективата самите те да бъдат екзекутирани и то по един особено жесток начин.

(Виждам, че малкият ми капелан почуква с перото си, а това обикновено е знак, че иска да ми зададе някакъв въпрос. „Ти бил ли си някога палач?“ — изписква дребосъкът му неден. За тази наглост ми иде ми да го перна с ясеновия си бастун през пръстите! Разбира се, че не! При все многото ми приключения и крайностите, до които съм бил принуждаван да стигам, никога не ми се е случвало да отнема нечий живот, освен ако не е ми се е налагало. Е, това е отговорът. Надявам се сега капеланът ми да млъкне и да ме остави да продължа.)

— Помислете! — повтори Бенджамин.

— Бандата Сакър! — обади се Тоудфлакс, прокарвайки ръка през русата си коса.

— Ама разбира се! — прошепна Малоу. — Бандата Сакър!

— Кои са те? — попита господарят ми.

— Семейство от Кент, баща и петима синове — отвърна бавно Малоу. — Те държаха кръчма на пътя от Лондон за Кентърбъри, която използвали, за да тормозят поклонниците. Шерифът на Кент и местните представители на закона били безсилни срещу тях. И така, бандата Сакър грабела, отвличала и изнасилвала, необезпокоявана от никого. Отначало никой не ги подозирал. Кръчмата им се намираше близо до водопоя Сейнт Томас, така че поклонниците често спирали там. Вечер семейство Сакър ги напоявали и нагостявали, внимателно изучавайки възможните си жертви, а на следващата сутрин, след като поклонниците си тръгнели, минавали напряко през гората и им устройвали засада. Разбира се, въоръжените поклонници не били тяхна цел; нападали само малочислените семейства и търговците, тръгнали на път единствено с жените си. Понякога членовете на бандата просто ограбвали жертвите си, но ако им се сторело, че има опасност да бъдат разкрити, ги убивали най-хладнокръвно.

— И никой не ги подозирал, така ли? — попита Бенджамин.

— Ами не. Както казах, бандата се състоеше от баща и петима синове. Най-възрастният, Робърт, обикновено оставал в кръчмата и се преструвал, че баща му и останалите му братя също са там. И така, грабеж след грабеж, семейство Сакър успяло да натрупа едно малко състояние. Един ден обаче в кръчмата отседнал някакъв търговец, който имал приятел, убит няколко месеца по-рано. Та този търговец видял, че един от домакините му носи гривната, която той бил подарил на приятеля си за празника на свети Йоан Кръстител, така че веднага се върнал в Лондон, за да докладва на шерифа. После бандата беше заловена от Теофилъс Пелтър.

— От кого? — прекъснах го аз, заинтригуван от това странно име.

— От Теофилъс Пелтър, един от помощниците на шерифа — обясни ми Малоу. — Живее заедно с дъщеря си на Кат Стрийт — погледът в очите на главния палач омекна. — Много добър и почтен човек. Доколкото разбрах, бил останал на поста си дори в разгара на потната треска.

В този момент вниманието ми беше привлечено от някаква котка, захапала плъх, която изприпка от кухнята и се изгуби в двора.

— Та Пелтър заложи на бандата капан — продължи Малоу — и залови членовете й. После семейство Сакър се явиха пред кралските съдии, които наредиха кръчмата им да бъде изравнена със земята, а самите разбойници — обесени на бесилки, издигнати на място специално за целта.

— Всички членове на бандата ли бяха екзекутирани? — попита Бенджамин.

— Всъщност не, тъй като бяха заловени само бащата и четирима от синовете — изръмжа Уърмуд. — Най-възрастният син, Робърт, очевидно не е бил в кръчмата в нощта, в която Пелтър и хората му я обградили, и разбрал за арестуването на семейството си едва когато се върнал. След това започнаха и заплахите.

— Разбирам. Но защо този Робърт отмъщава на вас, а не на помощник-шерифа?

Малоу притеснено извърна лице. Останалите палачи се взряха в чашите си, потрепвайки с крака.

— Е? — настоях аз.

Малоу вдигна поглед.

— Помощник-шерифът и останалите служители на закона трябваше да върнат бандата в кръчмата и да се уверят, че членовете й са били екзекутирани според нарежданията на съдиите.

— Това е ясно, давай нататък — пришпори го Бенджамин.

— Ами преди кръчмата да бъде срутена — продължи главният палач, — ние такова…

— Взехте каквото можахте, така ли? — попита господарят ми.

— Да кажем, че се възползвахме от правата, произтичащи от професията ни. По-голямата част от кръчмата вече беше претършувана, така че отнесохме само онова, което беше останало. Все едно, важното е, че Пелтър отказа да участва.

— Палачите обаче винаги вземат онова, което им се полага, нали така? — настоях аз.

— О, кажи му най-после! — озъби се Уърмуд. — Кажи му какво наистина се случи!