Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Аз лично мисля, че и двамата принцове са мъртви — продължи той. — Въпреки това печатите им, които е трябвало да бъдат унищожени, все още съществуват и някой ги използва, за да изнудва Хенри. Поредността на събитията е следната, поправи ме, ако греша. На шести юни тази година лондонските палачи отпразнували рождения ден на краля, събирайки се на празненство, което по-късно прераснало в оргия. Палачите били облечени в официалните си униформи. Възможно е същата вечер някой от тях да е видял нещо, което да е изложило всички на риск. След известно време потната треска се развилняла в града, но гарнизонът дал само една жертва — началника на склада, Филип Алардайс. Клетникът се разболял и бил отнесен в лечебницата на Тауър. Свидетелите са категорични, че е бил заразен, а смъртта му е потвърдена от старицата Рагуза, която се грижела за него, и от съдебния пристав, който чакал в каруцата, докарана пред Лъвската порта, за да откара увитото му в саван тяло.

— Да, по този въпрос не съществуват никакви съмнения — съгласих се аз. — Алардайс действително се е разболял и е умрял. Изключено е той да е нашият злодей.

— Та потната треска се развилняла в града — продължи Бенджамин — и Кембъл запечатал Тауър. Той и двамата му помощници останали в крепостта; същото се отнася и за Малоу и гилдията му. На никого не било позволено да влиза, нито пък да излиза. После пристигнало първото писмо, адресирано до краля. То било оставено в стаята на Кембъл, от което следва, че авторът му е някой обитател на Тауър. Злодеят от крепостта обаче не е можел да се справи сам. Бил му е нужен съучастник в града, който да се погрижи за двете прокламации и да отправи искането златото да бъде доставено при кръста на „Сейнт Пол“. Смятаме, че същият този тип стои и зад смъртта на палача Андрю Ъндършафт, чието овъглено тяло било намерено в някаква клетка в Смитфийлд. Е, съгласен ли си дотук?

— Да, господарю.

— И после какво, Роджър?

— После потната треска преминала и крепостта била отворена. Следва убийството на още един палач, който бил ударен по главата, натъпкан в чувал и удавен в Темза. Междувременно на главния престол в Уестминстърското абатство било оставено още едно писмо до краля. Накрая, за зла беда, двамата с теб бяхме натоварени с кошмарната задача да отнесем златото до мястото, посочено от изнудвача — кръста на „Сейнт Пол“. Въпреки цялата организация злодеят успя да задигне парите и да ни направи на глупаци. В случая отново знаем, че не може да е бил някой от Тауър, тъй като през по-голямата част от този ден крепостта е била заключена и запечатана. Въпреки това, връщайки се в нея, ние заварихме Хорхаунд зверски убит. Единственото, в което сме сигурни до момента, е, че някой от Тауър действа в съучастничество с човек отвън.

Бенджамин се върна до леглото си, седна и скри лицето си в ръце.

— Аз бях с Кембъл, когато теб те бутнаха във вълчата яма — рече той, — а когато Хорхаунд беше убит, и двамата бяхме заедно с управителя и помощниците му.

— Е, и? — попитах аз. — Да не би да казваш, че злодеят трябва да е измежду палачите?

— Това казвам, да — отвърна ми той и ми се усмихна. — Освен това започвам да се чудя дали не си прав, Роджър. Ами ако Андрю Ъндършафт действително не е мъртъв?

— Едно нещо не ми дава мира, господарю — отвърнах аз. — Да речем, че някой действително избива палачите, защото един от тях е видял нещо, което не е трябвало да вижда. Защо обаче трябва да го прави по такъв ужасен начин? Сякаш извършителят имитира всички видове екзекуции, съществуващи под слънцето — изгаряне в клетка, удавяне в чувал, премазване с тежка врата… Тук определено има някаква зла умисъл — заявих. — Като че ли убиецът е решен да се отърве от палачите по най-жестокия възможен начин.

— Може би иска да им отмъсти? — предположи Бенджамин.

— Възможно е — отвърнах аз. — Явно пак трябва да си поговорим с мастър Малоу…

— Не и преди да си си поговорил с краля!

Аз тутакси се обърнах по посока на гласа. На прага стоеше Агрипа с черната си широкопола шапка в ръце.

— От Уиндзор ли идваш? — попита Бенджамин.

— Да — отвърна добрият доктор, а после прекоси стаята, настани се на едно столче и впи в нас странните си очи.

— Хайде, говори — простенах аз. — И не ни спестявай нищо.

— Разбира се, кралят е бесен. Говори за измяна и твърди, че напоследък някои от най-верните му служители не изпълнявали съвестно дълга си. Спомняте ли си началника на стражата от двора на „Сейнт Пол“? Как му беше името?

— Рамсдън — отвърнах аз.

— Всъщност все едно, тъй като него вече го няма — клетникът увисна на бесилката пред Уиндзорския дворец. Кралят заплашва да стори същото и с теб, Роджър. А най-лошото е — Агрипа измъкна някакъв малък свитък изпод плаща си и ми го подаде, — че вчера сутринта това е било предадено на един от кралските съдии, който тъкмо си тръгвал от Уестминстър Хол.

Аз се взрях в изящния почерк. „До краля“ — гласеше надписът отгоре, а червената копринена панделка, с която беше привързан свитъкът, приличаше на кървав пръстен.

— Не и още едно писмо! — възкликна Бенджамин.