Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Всъщност играта почти беше приключила. Просто господарят ми беше прекалено доверчив. Но ще стигнем и дотам. Та двамата с Бенджамин се спуснахме по една уличка с намерението да влезем в Тауър през Лъвската порта. Намирахме се на доста голямо разстояние от кръчмите и долнопробните пазари на Пти Уелс, които работеха едва ли не до зори, така че наоколо цареше тишина. Аз вървях зад господаря си, ритайки всичко по пътя си, и се питах дали да не предложа да избягаме в чужбина. В крайна сметка пътуването до Дувър щеше да ни отнеме един ден, а оттам до Франция можехме да стигнем до края на седмицата. Тъкмо се канех да споделя идеята си с Бенджамин, когато една стрела от арбалет прелетя покрай лицето ми и се заби в стената на къщата, покрай която минавахме. Аз се заковах на място.

Почти веднага през нощния въздух изсвистя втора стрела, но слава Богу, в този момент господарят ми ме повали на земята. И така, двамата се проснахме по корем, взирайки се в тъмнината и стараейки се да доловим някакъв звук.

— Дойдоха откъм реката — прошепна Бенджамин.

До слуха ми достигаше шум от плискане на вода и далечните викове на някакъв лодкар, но нищо друго.

— Убиецът може да е навсякъде — прошепнах в отговор аз.

В следващия момент тишината беше нарушена от весело свирукане, което сякаш идваше от устата на някое момче, седнало на кея с въдица в ръце. Веднага разпознах мелодията на веселата песничка за момичето и любимия му благородник, която се пееше тогава из лондонските кръчми. Какво да ви кажа, направих онова, което можах, и на свой ред изсвирих с уста. В стената над главите ни тутакси се заби още една стрела.

— Кой е там? — извика Бенджамин.

Свирукането започна отново, но този път звучеше смразяващо. Представих си как убиецът тихо се разхожда наоколо, зарежда поредната стрела в арбалета си и се взира в бялата стена на къщата. Ако помръднехме, той веднага щеше да види силуетите ни от мястото, на което стоеше — с гръб към реката, защитен от непрогледната тъмнина.

— Подсвирни пак — нареди ми Бенджамин.

Аз се опитах да изпълня заръката му, но устата ми беше пресъхнала и успях само да изграча. Вече всички признаци, че стария Шалот го е обзел смъртен ужас, бяха налице — стомахът ми се бунтуваше и освен това изпитвах почти непреодолимото желание да побягна.

— За Бога, изсвири проклетата мелодия! — изсъска Бенджамин.

И така, аз навлажних устни, припомних си песничката и я изсвирих. Освен това направих грешката да се раздвижа, така че следващата стрела мина буквално през косата ми. Ако вместо със стрели, убиецът си служеше с бръснарски ножове, най-вероятно щях да изгубя няколко от лъскавите си къдрици.

— Сега! — извика Бенджамин. — Тичай!

Нямах друг избор, освен да го последвам, и едва след като го сторих, прозрях мъдростта на господаря си. Двамата бяхме успели да се отдалечим от стената, така че на убиеца щеше да му се наложи да се оттегли. После с все сили се затичахме към реката и така се разкрещяхме, че дори някакъв часови от стените на Тауър се провикна, за да ни попита какво става. Когато най-накрая стигнахме до кея, от дясната ни страна се дочу шум от отдалечаващи се стъпки. Наоколо се виждаха само няколко лодки, завързани за колове, които се полюшваха от силното вечерно течение. Бенджамин спря и приклекна, за да облекчи болката в краката си и да си поеме въздух. Колкото до мен — аз се строполих на колене, кашляйки и повръщайки. После се огледах и видях една от страничните портички на Тауър да се отваря. В следващия момент към нас се втурнаха неколцина войници с извадени мечове и факли в ръце.

— Мастър Даунби! Мастър Шалот!

Аз вдигнах поглед.

— Какво стана? — излезе напред Веч. — Нападнаха ли ви?

— Не! — озъбих се аз, изправяйки се на крака и подавайки ръка на господаря си. — Винаги правим така преди лягане!

После двамата с Бенджамин разбутахме войниците и влязохме в крепостта. Вече бях убеден, че е време старият Роджър да напусне сцената. И така, когато си легнах в леглото, аз твърдо реших, че първото нещо, което ще направя на следващата сутрин, ще бъде да убедя господаря си да се присъедини към мен.

Глава десета

— Не, Роджър, няма да го направя — Бенджамин седна в леглото си в покоите ни в кулата Уейкфийлд и гневно поклати глава.

Двамата бяхме прекарали по-голямата част от сутринта, отпивайки от винения мях, който бях задигнал от кухнята, и обсъждайки кой може да е убиецът. Главите ни обаче постепенно бяха натежали, така че в момента просто си седяхме в удобната си квартира и се чудехме какво да правим по-нататък. Бенджамин ми се беше сторил толкова унил, че аз бях решил да споделя с него идеята си да прекараме няколко месеца извън страната.

— Но това би било предателство спрямо доверието на скъпия ми чичо! — възкликна той.