Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Същата вечер имахме среща тук, но той така и не се появи. На следващата сутрин извадиха тялото му от Темза. Някой го беше ударил по главата, но не беше пипнал нито кесията, нито пръстените му. Просто го беше напъхал в някакъв чувал, пълен с камъни, и го беше хвърлил в реката — в този момент кръчмарят донесе виното, при което Мариса сграбчи чашата си и жадно отпи. — Единственото, което ми хрумна, беше, че някой е искал да му отмъсти. Както се казва в Библията, сър: „Око за око и зъб за зъб“32.

— Не мисля — намеси се Бенджамин. — Всъщност съм сигурен, че Хелбейн е бил убит заради нещо, което е знаел — господарят ми стисна ръката на момичето. — Мариса, кажи ми — любимият ти споменавал ли е пред теб нещо за някакви странни събития в Тауър?

— Хелбейн мразеше крепостта от все сърце — прошепна тя, въртейки чашата си. — Твърдеше, че нощем из нея се разхождали призраци. Понякога чувал странни звуци и викове… Но не, не ми е споменавал нищо конкретно.

— И от време на време той и останалите палачи се запиваха, така ли?

— О, да, а понякога дори прекаляваха. Обикновено и аз пиех с тях. Последният път беше на рождения ден на краля на шести юни, когато според някакъв древен обичай управителят на крепостта даде банкет за гилдията на палачите в кралските покои — тя едва-едва се усмихна. — Ужасна история, господа. Малоу, Хелбейн и останалите се бяха облекли в униформите си на палачи — черни кожени жакети и портупеи със запасани в тях мечове. Носеха дори маските и качулките си, което, да си призная, беше доста страховита гледка за мен и останалите момичета.

— И какво стана после? — попитах аз, заинтригуван от представата как група палачи с маски и качулки на главите се тъпчат с храна и се наливат с пиене.

— Ами какво да ви кажа, сър Едуард е добър човек, така че виното се лееше като из ведро. След вечеря пък играхме на криеница — мъжете се скриха, а ние, жените, трябваше да ги търсим — тя отпи от чашата си. — Представете си писъците, откраднатите целувки, пошляпванията, гъделичкането… Все пак коридорите тънеха в мрак, а всички мъже бяха маскирани.

— Ъндършафт беше ли с вас? — попитах аз.

— Беше, но дойде сам и не остана дълго. Останалите току му подмятаха, че само им развалял удоволствието, така че на него скоро му омръзна и той се запъти към дома — тя се усмихна на себе си. — Така или иначе, добре си пийнахме онази нощ.

— Хелбейн каза ли ти нещо? — попитах аз, замисляйки се над една идея, която тъкмо ми беше хрумнала. — Изобщо забеляза ли по време на онова празненство да се случва нещо странно?

Мариса поклати глава и потри лице.

— Не си спомням кой знае какво. Знам, че сър Едуард Кембъл и помощниците му бяха с нас, както и че чашите ни не оставаха празни нито за миг. Ъндършафт си тръгна рано, а останалите се търкаляха по коридорите пияни като прасета. Това е всичко, за което се сещам.

И така, Бенджамин подаде сребърната монета на момичето и двамата тръгнахме да си вървим.

— Господа! — провикна се Мариса след нас.

Ние се върнахме до масата, при което момичето вдигна поглед и рече:

— Хелбейн беше доста озадачен от смъртта на Ъндършафт, тъй като човекът се занимаваше само с жена си и с децата си и нямаше никакви врагове — за миг тя замълча. — В крайна сметка, може и да сте прави и двамата с Хелбейн действително да са знаели някаква ужасна тайна, но каква е била тя — нямам никаква представа.

Аз се наведох през масата, целунах Мариса по бузата и пъхнах в ръцете й една монета от собствената си кесия.

— Съжалявам за грубостта си — прошепнах.

— Трябва пак да дойдете някой път — усмихна се тя, при което погледът й отново омекна, разкривайки частица от душата й.

После двамата с господаря ми излязохме от кръчмата и се запътихме обратно към Тауър.

— Каква ли тайна са споделяли двамата палачи? — попита Бенджамин.

— Не съм съгласен с Мариса, господарю — отвърнах аз. — Ами ако по време на празненството по случай рождения ден на краля палачите са узнали някаква тайна, без дори да си дават сметка за това?

— Давай нататък — подкани ме Бенджамин.

— Да не забравяме, че всички палачи са били маскирани — продължих аз. — Възможно е някой от тях да се е натъкнал на тайната, но пазителят й да не е могъл да го разпознае заради тъмнината и облеклото му и за по-сигурно да е решил да избие всички.

— Но ако беше така, палачът, който се е натъкнал на тайната, щеше да осъзнае, че той и другарите му са под прицел и да действа в съответствие с това.

Господарят ми имаше право.

— А сега е време да посетим мистрес Ъндършафт — заяви той.

Заварихме добрата вдовица да бродира върху парче лен в салона. От стаите на горния етаж долитаха виковете на някаква слугиня, която се опитваше да сложи децата да спят. Мистрес Ъндършафт ни посрещна радушно, предложи ни хляб и ейл, но Бенджамин отказа. И така, двамата с него се настанихме срещу вдовицата, наблюдавайки я как промушва иглата през плата.

— Много си сръчна, мистрес — отбеляза господарят ми.

— Майка ми ме е учила — отвърна тя с усмивка. — Но вие едва ли сте дошли да хвалите бродерията ми.