Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Напълно си права, мистрес. Истината е, че дойдохме, защото все още сме озадачени от дарението, което си получила.

— И аз се чувствам по същия начин — отвърна вдовицата, а после остави парчето лен в скута си и протегна едната си ръка към огъня, полузаслушана в звуците, които долитаха от горния етаж. — Както ви казах, парите ми бяха предадени от златаря Търгуд. Разбира се, приех. Коя съм аз, че да възразявам? Пък и в крайна сметка, в цялата работа няма нищо нередно.

Аз долових лекия й акцент и я попитах дали е родом от Лондон. Мистрес Ъндършафт поклати глава.

— Не, не съм. Родена съм в Линкълн и произлизам от семейство на шивачи. Двамата с Андрю се запознахме там преди няколко години, а после заживяхме в Лондон.

— Покойният ти съпруг винаги ли е бил палач? — попитах аз.

Вдовицата се изчерви, а ръцете й затрепериха.

— Всъщност съпругът ми беше свещеник — отвърна тихо тя. — Да, господа, свещеник, който уби човек в собствената си църква и избяга. После двамата дойдохме в Лондон и за известно време Андрю припечелваше като общ работник. Чак по-късно стана палач и се присъедини към гилдията — мистрес Ъндършафт вдигна рамене. — Останалото ви е известно.

— Ами децата? — попитах аз.

— Съпругът ми беше от онези свещеници, които не следват църковното право — отвърна тя, — така че имаше и жена, която му беше родила деца. Ако обиколиш някои английски църкви, мастър Шалот, ще видиш, че това не е толкова необичайно. Но нека ви разкажа как се стигна до онова ужасно убийство — продължи вдовицата. — Андрю беше добър свещеник и полагаше големи грижи за енориашите си. Освен това беше майстор дърводелец и за да не бъдат децата му в тежест на енорията, продаваше нещата, които излизаха изпод ръцете му. Двамата се срещнахме две години след смъртта на съпругата му. Един ден обаче един от енориашите му го спрял в нефа на църквата и започнал да го обижда. Накрая се стигнало до схватка, били извадени ножове и нещата излезли извън контрол. След това Андрю потърси убежище, а аз взех децата и притежанията му и избягах на юг.

— И не се сещаш защо някой би убил съпруга ти по такъв варварски начин, така ли? — попита Бенджамин.

— Както вече казах, сър, Андрю беше потаен човек, който не обичаше да говори за делата си. Понякога излизаше да пие с останалите палачи.

— А беше ли на празненството по случай рождения ден на краля? — намесих се аз.

— Да, но се прибра рано.

— После спомена ли ти там да се е случило нещо странно?

Мистрес Ъндършафт поклати глава.

— Не. Единственото, което ми каза, беше, че другарите му били пияни като талпи и мърсували с жените, които довели — тя вдигна бродерията си и забоде иглата си в нея. — Уверявам ви, господа, нямам какво повече да ви кажа. Ако… — изведнъж вдовицата млъкна, тъй като в този момент в салона влетя някакво момиченце, преследвано от момченце с покрити с пепел пръсти.

— Саймън! Джудит! — мистрес Ъндършафт строго се взря в децата. — Какво, за Бога, правите? — тя сграбчи момиченцето, при което нощницата му се свлече, разкривайки едно слабо и бледо рамо.

— Саймън е виновен! — изписка момиченцето, посочвайки брат си. — Опитва се да напише нещо на рамото ми — то показа следата от пепел във формата на буквата „Б“.

Момченцето отпусна ръце покрай тялото си, страхливо взирайки се в майка си.

— Това никак не е хубаво, Саймън! — извика мистрес Ъндършафт гневно, а после задърпа момченцето към вратата.

— Но Саймън казва, че ти също имаш буква на рамото! — обади се момиченцето.

Вдовицата изблъска двете деца от стаята и ги натика в ръцете на очакващата ги прислужница. После затръшна вратата след тях и се облегна на нея с пребледняло лице, затворени очи и гърди, които се издигаха и спускаха толкова бързо, че човек би решил, че притежателката им току-що е изтичала цяла миля. Аз се изправих и се приближих до нея.

— Чу я, нали? — прошепна тя, без да отваря очи.

— Да, мистрес, чух я. Е, вярно ли е? Действително ли си дамгосана по рамото като блудница?

Мистрес Ъндършафт кимна, а после се върна при стола си и тежко се отпусна в него. В следващия момент раменете й се разтресоха от плач.

— Казах ви самата истина — рече тя между два хлипа. — С Андрю дойдохме тук от Линкълн, където той беше свещеник. Двамата се срещнахме след смъртта на съпругата му. Андрю беше много мил човек. Призна ми, че не може да живее без жена. Да, действително бях блудница — продължи вдовицата тихо. — Трябваше да стана шивачка, но времената бяха тежки — тя преглътна, попивайки сълзите си с пръсти.

— Затова се е стигнало и до онази свада, нали така? — попита Бенджамин.