Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Какво искате? — попита онзи, плисвайки канче вода върху лицето си и избърсвайки праха от ръцете си.

— Откога работиш тук? — попита Бенджамин.

— От около седмица, сър — отвърна той, а после вдигна поглед и изкрещя. — Мартин!

Някакъв тип с ниско подрязана коса и весело лице се приближи до ръба на скелето и ни се усмихна.

— Тук сме от около седмица, нали така? — извика му майсторът.

— Да, толкова някъде — провинциалният акцент на зидаря, топъл и дружелюбен, прозвуча съвсем не на място.

— Защо? — продължи строителят. — Само не ми казвайте, че се налага да прекараме още една нощ тук!

Бенджамин поклати глава.

— И откакто сте тук, не сте видели нищо нередно, така ли? — попита той.

— Сър, дойдохме в Тауър, за да се погрижим за стените, и тъкмо това ще направим. Мастър Спърдж ни даде най-точни указания. Разбрахме се да работим от зори до мрак, а после — той извиси глас — да се прибираме по домовете си. Снощи обаче заварихме портите запечатани и сър Едуард ни каза, че всички трябва да останем тук. Така и сторихме.

Бенджамин му благодари, след което майсторът тръгна да се връща на скелето, ругаейки под нос. Ние пък се запътихме обратно към кралските покои, връчихме на Спърдж безценната му карта и излязохме от Тауър. Да, междувременно Кембъл беше наредил главната порта да бъде отключена. И така, двамата с господаря ми прекосихме няколкото криволичещи улички до Пти Уелс и влязохме в кръчмата „Вълчо биле“.

Някога Мариса може и да беше имала вземане-даване с Хелбейн, но сега като че ли споменът за това беше напълно изтрит от съзнанието й. Открихме прислужницата в едно ъгълче на кръчмата, разположена в скута на някакъв пътуващ търговец, който я наливаше с пиене. Когато ни видя да приближаваме, грубиянът се накани да възрази, но щом посегнах към дръжката на меча си, набързо се омете, мърморейки, че момичето и без това не му трябвало. Макар да беше млада жена, със своята дълга до раменете черна коса, слабо, възбледо лице, тънки устни и зли, котешко зелени очи Мариса изглеждаше преждевременно състарена. Тя носеше мръсна синя рокля с дълбоко деколте, което почти напълно разкриваше прелестите й. И така, Бенджамин сложи една монета на масата, при което момичето дойде малко по-близо до нас и стана много по-дружелюбно.

— Много рядко ми се случва да взема двама клиенти наведнъж.

— Млъквай! — изръмжах аз. — Не сме дошли за тялото ти!

— Че за какво тогава? — озъби ми се в отговор Мариса и преди да успея да се намеся, сграбчи сребърната монета. — Аз съм добро момиче — извиси глас тя, опитвайки се да привлече вниманието на кръчмаря, който ни наблюдаваше отдалеч.

Аз се обърнах и така свирепо го изгледах, че онзи тутакси вложи цялото си старание в забърсването на една бъчвичка с пиво.

— Седни, Мариса — нареди Бенджамин тихо и извади още една сребърна монета, но този път я задържа на разумно разстояние от момичето. — Искам да си поговорим за един от палачите от Тауър. И по-точно за Хелбейн. Двамата се познавахте, нали?

Лицето на Мариса изведнъж омекна.

— Истинското му име беше Криспин — прошепна тя. — Освен това беше печатар, знаехте ли това? Идваше от Саутхамптън, където убил двама души. Веднага след това избягал зад граница, но после решил, че е по-добре да умре от глад в родината си, отколкото на някое чуждо място, и се върнал.

— А харесваше ли работата си на палач? — попитах аз.

— Понякога — Мариса скръсти ръце и се облегна в стола си, яростно примигвайки, за да прогони сълзите от очите си. — Той наистина ме обичаше — прошепна момичето дрезгаво. — Дори обеща да се ожени за мен. Казваше, че щом спечели достатъчно, ще се махнем от Лондон и ще отпътуваме някъде на север, където никой няма да ни познава. Правеше планове отново да се захване със стария си занаят.

— Имаше ли приятели? — намеси се Бенджамин, навеждайки се напред и вземайки ръката й в своята. — Кажи ни, Мариса, моля те. Така ще ни помогнеш да хванем убиеца му.

Момичето се насили да се усмихне.

— Мислех, че джентълмените винаги черпят дамите с питие…

И така, Бенджамин повика кръчмаря и по молба на Мариса поръча три чаши бяло вино.

— И донеси от най-доброто! — изписка сътрапезницата ни. — Да не си посмял да ни налееш от онази помия! Ще пием за душата на Хелбейн! — тя се обърна към Бенджамин. — Преди малко ме попитахте дали Хелбейн е харесвал работата си. Отговорът е „не“. Всъщност я ненавиждаше. Казваше, че си затварял очите всеки път, когато трябвало да бутне осъдения на смърт от стълбата. От друга страна, смяташе, че професията на палач е най-сигурният начин сам да се измъкнеш от закона. Колкото до въпроса ви за приятелите… Хората като Хелбейн рядко имат такива. Разбира се, случваше му се да излезе с глупавата си гилдия, но по-голямата част от времето си прекарваше с мен.

— А какво можеш да ни кажеш за деня, в който беше убит? — попитах аз.