Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Разбира се, ще ви спестя най-неприятните подробности, но трябва да ви кажа, че да бъдеш премазан е един от най-лошите начини да намериш смъртта си. Изпълняват това наказание на три места в Лондон — в затворите Флийт и Нюгейт, а също и в Тауър. Всъщност това не е мъчение, ами специално наказание, запазено за онези, които не искат да се признаят нито за виновни, нито за невинни. Както знаете, в дългия ми и тежък живот съм минавал през какви ли не премеждия, но когато са ме изправяли пред съда, никога не съм отказвал да отвърна на обвиненията, отправени към мен. Причината е, че съм бил напълно наясно, че сторя ли го, шансовете ми съвсем ще се стопят. Понякога, за да те премажат, палачите използват тежки дъски, натоварени с тухли, но вратата в Тауър е специален уред с малки колелца отдолу и въже, прекарано през макара, отгоре. С помощта на тези приспособления вратата може внимателно да бъде спусната върху жертвата, просната отдолу с разперени ръце и крака. С Хорхаунд обаче явно не се бяха отнесли толкова внимателно.

Бенджамин посочи към макарата, която висеше от тавана, и обясни:

— Хорхаунд вероятно е бил оставен да лежи на пода. После въжето е било прерязано и вратата се е стоварила отгоре му, превръщайки тялото му в кървава пихтия.

В следващия момент Кембъл и двамата му другари се върнаха в стаичката, придружавани от Малоу, който изглеждаше така, сякаш бе изгълтал цяла кана с вино. После, следвайки указанията на управителя на крепостта, Тоудфлакс, Снейкрут и Уърмуд бавно повдигнаха вратата, избутаха я с помощта на колелцата и я облегнаха на отсрещната стена. Стоманените шипове от вътрешната страна на уреда така бяха обезобразили Хорхаунд, че щом трупът му беше открит, всички се отдръпнахме назад. Дори палачите, които бяха ставали свидетели на какви ли не гадости, не можаха да понесат гледката. Колкото до мен — стомахът ми се обърна, но ако трябва да бъда честен, в онзи момент повече ме беше страх от Големия звяр, отколкото от пихтиестите останки на някакъв си лондонски палач. Запазвайки хладнокръвие, Бенджамин приклекна до мъртвеца и внимателно огледа китките и глезените му.

— Не е бил завързан, нали? — пристъпи напред Уърмуд.

— Не, не е бил — отвърна Бенджамин. — Около глезените и китките му няма никакви следи — той посочи към желязната верига, окачена на една от стените, която явно се използваше за завързване на затворниците, на които им предстоеше да бъдат премазани с вратата.

— Но как тогава са го накарали да легне под вратата? — попита Кембъл с глас, приглушен от ароматната торбичка, която държеше под носа си.

— Не знам — отвърна Бенджамин. — Но Хорхаунд умееше да се пази, нали така?

Уърмуд кимна. Снейкрут и Тоудфлакс също потвърдиха.

— Тогава как убиецът е успял да го повали на пода? — господарят ми звучеше озадачен. — Хорхаунд очевидно не се е противил, нито пък се е опитал да избяга.

— Може вече да е бил в безсъзнание — отбеляза Веч от мястото си до вратата. — Удар по главата или нож в гърба… Тялото му е така обезобразено, че вече не може да се каже.

Бенджамин се изправи на крака, взе една факла от стената и внимателно обиколи стаичката. После поклати глава.

— Тук няма нищо.

— Ще запечатаме стаята — обяви Кембъл, след което извади една монета от кесията си и я хвърли на Уърмуд. — Той ти беше приятел. Погрижи се за погребението му!

— Не ми е бил никакъв приятел — озъби се Уърмуд, поглеждайки хладно към сър Едуард. — Палачите нямат приятели.

— Добре тогава, бяхте в една гилдия! — озъби се в отговор Кембъл.

— Спокойно, спокойно — излезе напред Малоу, размахал ръце. — Аз ще се погрижа за клетия Хорхаунд.

След това всички излязохме от кулата. Да ви призная, почувствах се невероятно благодарен, че отново съм навън и вдишвам свежия Божи въздух. Стражите вече бяха разгонили зяпачите, така че наоколо нямаше никого. Бенджамин посочи към църквата „Сейнт Питър ад Винкула“.

— Имам още доста въпроси — заяви той, а после огледа присъстващите. — Към всички ви!

Никой не възрази, така че групичката ни покорно се запъти към църквата, като да беше тръгнала на неделна служба. После Бенджамин ни въведе в олтара и ни посочи към троновете от двете страни. И така, ние седнахме. Ако не бях толкова уплашен, вероятно щях да избухна в смях. Ама че сбирщина — управителят на Тауър и двамата му помощници, лондонските палачи и отгоре на всичко — старият Шалот, славещ се като най-големия мошеник в Ипсуич!

Във всеки друг случай ситуацията щеше да предизвика бурни възражения, но зловещата смърт на Хорхаунд беше пресякла всякакво недоволство.

— Господа — започна Бенджамин, настанявайки се в главния престол. Гласът му беше тих, но въпреки това думите му отекнаха в просторната църква. — Край нас се вършат такива коварства, каквито аз поне не бях виждал досега. Тази сутрин двамата с мастър Шалот отнесохме две хиляди златни лири до кръста на „Сейнт Пол“. Въпреки че ни пазеха множество кралски войници, както и други служители на Короната, достатъчни бяха един крясък за потната треска и един взрив, предизвикан от малко барут, за да бъде отмъкнато златото.