Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

После се изправи, наля две чаши с треперещите си ръце, донесе ги на масата и ги избута към двама ни с Бенджамин.

— Все някой ще увисне на бесилото заради цялата тази работа — изписка Спърдж. — Но това няма да сме ние — добави той, хвърляйки ми един лукав поглед.

— Какво точно се случи? — попита Кембъл.

След като Бенджамин набързо му описа събитията, управителят на крепостта се облегна в стола си, мърморейки си под нос и клатейки глава.

— И не подозирате никого, така ли? — попита той.

— Предполагаме, че зад всичко стоят двама злодеи — обясни Бенджамин. — Един в Тауър и един отвън. Така или иначе, не разполагаме с необходимите доказателства да обвиним когото и да било.

— Някой излизал ли е от крепостта днес? — попитах аз.

Кембъл поклати глава.

— Нали и сам видя, мастър Шалот — всички входове са заключени и залостени, хората ми патрулират по крепостните валове и кулите, а пред всяка портичка стоят на пост по двама войници.

— Ами палачите? — настоях аз.

— Не са излизали от стаите си. Веч ги проверяваше на всеки час поне до обяд.

Господарят ми отпи вино от чашата си.

— За какво си мислиш, мастър Даунби? — попита Веч.

— Чудя се къде ли е негодникът, който отмъкна двете хиляди златни лири — отвърна Бенджамин, — и дали ще спре до тук, или ще продължи да изнудва краля — той остави чашата си на масата. — Кажи ми, сър Едуард — откога си управител на Тауър?

— Този Архангеловден ще станат две години.

— И през цялото това време не си чувал никакви истории или легенди за двамата принцове, така ли?

Управителят поклати глава.

— Вече ви казах, казвал съм и на други — съдбата на двамата принцове си остава пълна загадка.

— Но предполагам, знаеш историята за Тиръл, нали? — настоя Бенджамин.

— Да, знам я. Твърди се, че е бил замесен в удушаването на принцовете, но въпреки щателното претърсване, организирано от бащата на краля, останки така и не били намерени.

Изведнъж откъм стълбите долетя шум от стъпки и в следващия момент в стаята влетя Малоу. Лицето на палача беше восъчнобледо. За миг той просто остана, треперещ, на прага, а после пристъпи напред като сомнамбул.

— Сър Едуард — промърмори Малоу, — най-добре ще е да дойдеш с мен. Всъщност елате всички!

Бенджамин скочи на крака и сграбчи палача за ръката.

— Студен е като лед! — възкликна той, а после накара Малоу да седне и поднесе чашата си с вино към устните му. — Пий, човече!

Палачът примигна.

— Хайде, пий! — Бенджамин изля виното в устата му.

Малоу се закашля и се поокопити.

— Става дума за Хорхаунд — прошепна той и несигурно се изправи. — Трябва да дойдете!

— Така никога няма да се разберем! — изръмжа Веч, а после сграбчи палача за жакета. — Къде е Хорхаунд?

— В подземието — промърмори Малоу. — В подземието на смъртта в кулата Бийчам.

— Там държим дръвника и секирата — обясни ни Веч.

И така, ние оставихме Малоу и излязохме от стаята. Новините, че в крепостта се е случило нещо ужасно, вече се бяха разпространили и войниците, слугите и дори зидарите, които се трудеха над продължението на вътрешната стена, бързаха към грамадната и мрачна кулата Бийчам. Когато стигнахме до там, заварихме останалите палачи струпани около вратата. Някакъв войник с бледо лице и уста, по която все още се забелязваха следи от повръщано, разгонваше зяпачите. Когато видя сър Едуард, той посочи с палец към полуотворената врата и възкликна:

— Сър Едуард! В Тауър се е настанил демон от ада!

После Кембъл ни поведе по стълбището към подземието. Някой беше запалил факлите по стените и сенките наоколо трепкаха и танцуваха, карайки ни да се чувстваме като обградени от привидения. В дъното на стълбището имаше малка стаичка, а в единия от ъглите й — грамаден дъбов дръвник, в който беше забита секира. Аз се взрях през сумрака и видях, че подът е почти покрит от солидна врата, подсилена с метални гвоздеи.

— И за какво е цялата тази суматоха? — попитах.

Бенджамин ми посочи с пръст. Аз свалих една факла от стената и се вгледах по-внимателно. Едва тогава забелязах, че от двете страни на вратата стърчи по една ръка, а над горния й ръб се вижда върхът на главата на Хорхаунд. Направих още една крачка напред, при което ботушите ми зажвакаха в кръвта, а до обонянието ми достигна противна воня. Господарят ми остана на мястото си, но Кембъл и двамата му помощници тутакси се втурнаха навън и започнаха да повръщат.

— Милостиви Боже! — прошепна Бенджамин. — Клетият кучи син е бил премазан!