Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Едва ли, господарю — посочих му аз наоколо. — Виж с каква измет е пълно тук — слуги, търсещи работа, дрипави адвокати, отчаяно оглеждащи се за клиенти… Дори самият писар да не предаде човека, който го е наел, тази паплач със сигурност би го сторила.

Бенджамин се съгласи и групичката ни продължи към олтара, в който централно място заемаше богато украсеният гроб на свети Ерконуолд. Там бяхме посрещнати от един много енергичен духовник, който припряно ни отведе в ризницата и ни запозна с някакъв мършав тип със сурово лице, зли очи и войнствен вид на име Джон Рамсдън. Като началник на стражата на кралския дворец в Уайтхол Рамсдън носеше ризница и бе препасан с тежък портупей.

— Заповедите ми са съвсем прости и ясни — излая той, без да обръща внимание на опита ни да се представим. — Когато камбаните на катедралата забият за обедната молитва, вие трябва да влезете в двора на „Сейнт Пол“ и да оставите златото на стъпалата към кръста.

— А после какво? — попитах аз.

Рамсдън навря лицето си в моето и с кървясалите си очи ужасно ми заприлича на Хенри.

— Изобщо не ме е грижа за после! — отвърна той, след което се ухили. (В устата му имаше само един здрав зъб и дъхът му вонеше.) — Вероятно някой негодник ще се опита да прибере парите, при което аз и хората ми ще го заловим заедно с евентуалните му съучастници. Накрая всички ще се отправим тържествено към Тауър. Дотогава обаче — той направи гримаса — просто ще чакаме.

И така, ние зачакахме и минутите бавно се занизаха. Погълнат от собствените си мисли, Бенджамин се сви на едно столче, стиснал торбата със златото. От време на време той поглеждаше към мен, поклащаше глава и промърморваше:

— Как, за Бога, ще се справим, Роджър?

Да ви призная, независимо от острия си ум старият Шалот също нямаше отговор на този въпрос. Както и да е, в един момент камбаните забиха и аз стреснато подскочих. После Рамсдън ни изтика през някаква странична вратичка в широкия двор на „Сейнт Пол“, който сам по себе си представляваше един малък град. Мястото отдавна не се ползваше за гробище и се беше превърнало в долнопробен пазар, пълен с крадци, които се събираха там, за да разменят нечестно придобитата си печалба. В двора на катедралата всички те бяха защитени от някаква тъпа градска наредба, според която служителите на закона не можеха да ги преследват вътре.

В онзи ден търговията беше повече от оживена. Във въздуха се носеше воня — смесица от мирис на потни тела, развалена храна, готвена върху открит огън, и парфюмите на проститутките, разхождащи се наоколо. Дърдоренето и крясъците на търговците пък бяха направо оглушителни. Няколко души изгледаха Рамсдън накриво, но като видяха, че е облечен в кралската ливрея, не посмяха да го закачат. И така, групичката ни мина покрай паянтовите сергии и се насочи към грамадния кръст на „Сейнт Пол“. От този кръст глашатаите съобщаваха за велики победи и за раждането на принцове, а друг път разказваха за осъждането на някой благородник или направо за екзекуцията му и то без да пестят страховитите подробности. Около кръста пък се редяха сергиите на памфлетистите, които изслушваха тези истории, описваха ги и до часове излизаха да ги продават из улиците. Докато камбаните над главите ни биеха, аз тревожно огледах тълпата, търсейки някое познато лице. Накрая с господаря ми започнахме да отброяваме на глас.

— Десет, единайсет, дванайсет!

Щом чухме и последния камбанен звън, Бенджамин изтича до кръста и остави златото на стъпалата. Колко ли дълго щеше да остане там, запитах се аз. В крайна сметка наоколо се разхождаха какви ли не разбойници, така че всяка торба, оставена без надзор, можеше да изчезне за миг. В следващия момент някакъв наблюдателен негодник излезе иззад една сергия и се запромъква към торбата.

— Зараза! Зараза! — разкрещя се изведнъж някаква жена, но писъците й почти веднага бяха заглушени от силен взрив.

Всички наоколо се разбягаха. За миг двамата с Бенджамин се разсеяхме, а когато се обърнахме, торбите вече ги нямаше. Аз тутакси хукнах към кръста, а после се качих по стълбите и огледах тълпата. Естествено, всички тичаха — едни бяха ужасени от факта, че наблизо има заразен, други бързаха да се отдалечат от взрива, а трети просто се опитваха да опазят притежанията си или пък да задигнат нечии чужди. Изобщо в двора на катедралата настана пълен хаос. Прекатурваха се сергии, вадеха се ножове и се хвърляха бутилки. Деца ревяха, жени пищяха, а мъжете ругаеха и се блъскаха едни в други. Аз погледнах към Рамсдън и видях, че е извадил меча си и с негова помощ се опитва да разгонва хората от кръста.

— Торбите изчезнаха, Роджър! — извика Бенджамин. — Някой ги задигна, но един Господ знае кой!

— Но как? — извиках в отговор аз.

Господарят ми седна на най-долното стъпало и скри лицето си в ръце. В онзи момент и на мен това ми се стори единственото уместно действие, така че побързах да сторя същото.