Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Продължавай! — настоя той.

— Ами това е — сега трябва да ти служа до края на дните ти.

— Ловеца не ти ли обеща нещо? — настоя Големия звяр, сякаш беше дете, опитващо се да си изпроси още сладкиши.

— Невиждана слава за теб, твое величество — отвърнах аз. — Освен това — здрав син и множество потомци. Разбира се, помолих духа за някакъв знак…

— И? — попита Големия звяр.

— „Не ти ли дадох вече? — отвърна ми Хърн. — Нима не те спасих от потната треска в Лондон?“

(Страхотно попадение! Като се има предвид колко възклицания и многозначителни кимания от другарите на Хенри успях да изтръгна с него, смея да предположа, че Уил Шекспир ужасно щеше да го хареса.)

Кралят стисна долната си устна с дебелите си пръсти.

— Така си е — промърмори той. — Аз също чух за това. Е, продължавай!

— „Ще те спася от това преследване — обеща ми Хърн. — Разбира се, не мога да посегна на любимия си Хенри, но ще накажа онези, които посяха тази идея в главата му. Предай на краля, че когато въздам справедливост, въпросът ще бъде забравен“ — аз вдигнах поглед, позволявайки на Големия звяр да види сълзите ми. — После просто продължих да тичам, твое величество. Междувременно явно съм изпаднал в нещо като транс, тъй като в един момент още чувах лая на кучетата зад гърба си, а в следващия се озовах в покрайнините на Уиндзор. Ужасно съжалявам — добавих аз, при което гласът ми трепна просто великолепно — за смъртта на ловните ти кучета.

След тази тирада аз се взрях в очите на Големия звяр, който все още клечеше до мен, почесвайки се по брадичката. Кралят определено се съмняваше в думите ми, но от друга страна, какво можеше да стори?

— Освен това спечелих облога ни, твое величество — прошепнах.

Хенри стана и хващайки ме за рамото, ме изправи до себе си.

— Ние също видяхме Ловеца Хърн — заяви той. — Изглеждаше точно по начина, по който го описа ти, и стоеше на върха на някакъв хълм — кралят щракна с пръсти и един от ловците тутакси му подаде три стрели. Хенри ги вдигна. — Досега не бях виждал такива стрели — отбеляза той. — Красиви, със стоманени върхове… — той хвърли стрелите обратно на ловеца и без да се обръща, изрева: — Норис! Помниш ли кесията със злато, която спечели от мен, докато играхме хазарт снощи? Е, тя вече е на Шалот. Дай му я!

Червенобрадият Норис излезе напред и сърдито ми подаде наградата. Вероятно именно той стоеше зад идеята в този ден дружината да не преследва някой дърт глиган, на който вероятно щеше да му се понрави да потича из гората, ами клетия стар Шалот. Големия звяр ме потупа по рамото.

— Моят предан, предан Роджър! — рече той.

Аз отново долових недоверие в гласа му, но после кралят ме пусна да си ходя и аз се върнах в стаята ни с Бенджамин. Когато ме видя, господарят ми ме прегърна, а после ме отдалечи от себе си и ме огледа от глава до пети.

— Нараниха ли те, Роджър? Чух какво се е случило — той вдигна ръка. — Не, не ми отговаряй сега. Ще почакам.

След тези думи Бенджамин отиде до вратата и извика на слугите да ни донесат няколко кофи с гореща вода. После господарят ми изчака да се потопя дълбоко в коритото за къпане и да взема в ръка чаша херес, и чак тогава продължи с разпита си.

И така, аз му разказах всичко, което се беше случило. От време на време той се приближаваше до вратата, за да се увери, че никой не ни подслушва, а когато приключих, тихичко подсвирна.

— Но кой беше тайнственият ти благодетел? — попита ме Бенджамин.

— Представи ми се като Ловеца Хърн — отвърнах — и както можеш да се досетиш, аз също ще поддържам тази версия!

След като се изкъпах, очите ми натежаха за сън, но въпреки това аз си облякох новите дрехи, изпратени ми от Хенри, и слязох в голямата зала, където ме посрещнаха с бурни овации. После разни непознати започнаха да идват при мен, да ме тупат по гърба и разпалено да ми обясняват какъв чудесен човек съм. Вече целият дворец беше чул новините и хората нямаха търпение да узнаят нещо повече за Ловеца Хърн. Аз, разбира се, с радост им разказвах историята си, разкрасявайки я навсякъде, където беше възможно. През това време току улавях злобния поглед на Големия звяр, но пък се чувствах в безопасност — макар да беше озадачен, кралят очевидно не намираше отговор на въпросите си. По-късно, след като вече бях напълнил стомаха си с вино, а кесията си със злато и сребро, аз последвах Бенджамин в стаята ни с несигурни стъпки. Там, седнал на леглото и стиснал някаква голяма кожена торба между краката си, ни чакаше Агрипа.

— Скъпият чичо изпраща на скъпия си племенник много поздрави — рече напевно той. — Казано накратко, утре трябва да отнесете това злато в Лондон. После, когато камбаната на „Сейнт Пол“ забие за обедната молитва, ще го оставите на стъпалата, водещи към катедралния кръст.

— Значи кралят няма да предприеме нищо, така ли?