Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

В следващия момент дърветата свършиха, така че аз се изкатерих по едно стръмно възвишение и клекнах в храстите на върха му. Най-накрая двете псета от ада изскочиха от гората като стрели, а после спряха в подножието на хълма, за да подушат въздуха и да се ориентират накъде съм тръгнал. Забелязах със задоволство, че ако не друго, калта поне ги бе объркала. Имайте предвид, че независимо от кривогледото си око някога аз бях отличен стрелец, така че в онзи ден просто се приближих до ръба на склона, заредих една стрела в лъка и уверено опънах тетивата. После се съсредоточих върху едва доловимия ветрец, който галеше бузата ми. Въздухът почти не трепваше. Преди да продължа, искам да ви кажа, че обичам животните, а пък кучетата и конете са ми особено симпатични, но с двете грамадни ловджийски кучета на Хенри нямах друг избор, тъй като гадините заплашваха да ме разкъсат на парчета. И така, аз си поех дълбоко дъх и пуснах тетивата. Стрелата полетя право напред и в следващия момент се заби дълбоко в гърлото на единия от песовете. Кучето подскочи във въздуха и падна на една страна. Другото нададе разярен вой и хукна към мен. Аз заредих още една стрела. Вече изобщо не ме беше страх. Единственото ми съжаление беше, че вместо Хенри към мен идва някакво клето псе. Пуснах тетивата, но кучето тичаше твърде бързо и стрелата прелетя над главата му. В този момент от гората започнаха да излизат още кучета. Аз взех още една стрела, прицелих се и я забих право в разлигавената уста на животното. То тутакси залитна, а после се строполи на земята и се изтърколи надолу по склона. Останалите кучета усетиха, че нещо не е наред, и се засуетиха в подножието на хълма, а пък ловецът, който ги придружаваше, страхливо се взря в привидението, застанало на върха.

— Аз съм Ловеца Хърн! — изревах аз с приглушен от маската глас.

Ловецът си изпусна камшика и удивено ме зяпна. Аз заредих още една стрела в лъка си и я изстрелях право в рамото на копелето. После скочих на крака, изтанцувах някакъв смахнат танц и изчезнах зад храстите. Какво повече да ви кажа? Мор и Смърт бяха мъртви, а единият от ловците — ранен, така че ловът просто нямаше как да продължи. И така, аз весело тръгнах да се връщам по стъпките си, а да не говорим как се зарадвах, когато в края на гората зърнах шеметно високите стени на замъка Уиндзор.

Преди да вляза в селцето, аз си свалих маската и заедно с лъка и стрелите я скрих в някакъв храсталак. После се измих от калта в едно близко поточе и макар отвътре да ликувах, спокойно продължих към замъка. Уличните търговци удивено ме проследяваха с поглед, но аз не им обръщах внимание. Шамбеланите и слугите ме зяпаха така, сякаш са видели призрак. Когато най-накрая се добрах до двора, от който бях тръгнал, наредих да ми донесат чаша херес и паница задушено месо, а после седнах до една от пристройките и, топлен от слънчевите лъчи, се наядох до насита.

Минаха няколко часа и на мен ми стана малко хладно. От ловната дружина обаче нямаше и следа, така че аз се наметнах с един плащ и тръгнах да се разхождам из двореца. Слуховете за избавлението ми вече бяха обиколили кралския двор, така че макар предния ден всички да бяха настроени срещу мен, сега никой не ме закачаше. И така, аз се върнах в кулата, но стълбището, водещо към стаята ни с Бенджамин, все още беше пълно със стражи. За момента реших да не насилвам повече новопридобитата си власт, но поне разбрах, че мистериозният ми благодетел не е бил господарят ми. После отидох в кухнята, където с лекота накарах някакъв ужасѐн готвач да ми даде още ядене и пиене, и накрая отново се заех да обикалям наоколо.

Онзи ден беше доста важен за мен и то не само защото през него успях да избегна гнева на Хенри, ами и защото щеше да се окаже, че е доста тясно свързан с кървавите загадки, които двамата с Бенджамин се опитвахме да разрешим. Та трябва да съм бил в някой от облицованите с ламперия коридори на главната кула, когато пред погледа ми изведнъж се появи някаква голяма картина в рамка, на която беше изобразена майката на Големия звяр. Аз се приближих до картината и се взрях в изящното, снежнобяло лице на Елизабет Йорк и в прочутата й златиста коса, прибрана под украсена със скъпоценни камъни шапчица. Зад нея бяха изрисувани останалите членове на семейството й, които обаче не можеха да се различат, тъй като с времето картината освен че беше потъмняла, се беше и покрила с дебел слой прах. (Това само може да ви подскаже какво беше отношението на Хенри към роднините му! Големия звяр не го беше грижа нито за майка му, нито за баща му, а когато пълномощниците му, предвождани от Кромуел, започнаха да рушат манастирите и църквите, той буквално изрови прабаба си от земята, оставяйки ковчега й на произвола на всеки преминаващ злодей. За щастие, години по-късно аз се намесих, убеждавайки Елизабет да премести останките в приличен ковчег и да ги погребе наново.)