Читаем Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII) полностью

Все едно, в пет часа сутринта, когато ми беше студено, треперех от страх и главата ми още се маеше от изпитото предната нощ вино, мен изобщо не ме беше грижа за това. Всъщност единствената мисъл, която владееше съзнанието ми, беше, че ще ме обесят, и аз съвсем естествено реших да се помоля за милост. И така, старият Шалот отвори уста, но в този момент ловците ме изтикаха от стаята и заключиха вратата след мен, а единият от тях дори ми удари един юмрук в зъбите. От този развой на събитията на мен ми стана ясно, че похитителите ми не са отворени за разговори, така че се отпуснах и ги оставих да ме влачат надолу по стълбите и по разни празни коридори, докато накрая не се озовахме в един от грамадните дворове на замъка. Наблизо се намираха кралските кучкарници, така че във въздуха се носеше смразяващ кръвта вой, който пробуди странни страхове в душата ми. Беше онова зловещо време между деня и нощта и единственият признак, че слънцето ще изгрее, бяха бледо червеникавите отблясъци в иначе ясното небе. И така, ловците се събраха около мен подобно на група облечени в кожа дяволи. Неколцина от тях се хилеха. Един или двама ме гледаха със съчувствие, но останалите се държаха като професионални наемници — беше им възложена задача и те имаха намерение да я изпълнят. После проклетниците смъкнаха всичките дрехи от гърба ми и това беше последният път, в който видях италианската си копринена риза, фините си фламандски панталони и скъпото си ленено бельо. (Приемете един съвет от стария Шалот. Никога не си лягайте облечени. Така, ако дойдат да ви изведат от стаята ви призори, няма да могат да ви задигнат долните дрехи!)

Та в онзи момент аз понечих да възразя, но един от ловците ме удари с кожената си ръкавица през устата. После ме напъхаха под една водна помпа, от студената вода сърцето ми се разтуптя, а умът ми запрепуска. Накрая донесоха една бъчонка с гранясала мас, намазаха ме с нея от глава до пети, нахлузиха на краката ми чифт груби сандали и метнаха върху ми някаква еленова кожа. Аз се опитах да се отскубна, но ловците ме приклещиха и завързаха глезените и китките ми. Щом най-после приключиха, те се отдръпнаха, за да огледат произведението си.

— Досега не бях виждал по-странен звяр — отбеляза един.

— Питам се колко ли време ще издържи — изкоментира друг. — Все едно, после можем да окачим главата му до главата на някой глиган!

В следващия момент шегите секнаха, тъй като някаква грамадна фигура излезе на двора и закрачи през калдъръма. Мъжът беше самият Хенри, облечен в яркозелени робинхудовски одежди и нахлупил на главата си смешна малка шапчица, закичена с бяло лебедово перо. Големия звяр се приближи към мен и се взря в очите ми.

— Заслужаваш да те обеся заради онова, което каза, мастър Шалот!

— Някои увисват на бесилото, твое величество, а други — не — отвърнах жизнерадостно аз.

Кралят изкриви устни в усмивка, но погледът му си остана гневен.

— Днес ще ходим на лов, но няма да преследваме елени или глигани, ами онези, които веднъж завинаги трябва да се научат къде им е мястото и как да си държат езика зад зъбите. Отвори си устата, мастър Шалот!

Аз се подчиних, при което Хенри напъха облечените си в ръкавица пръсти в устата ми, сграбчи езика ми и ме придърпа по-близо до себе си.

— Когато по време на лов бъде повален елен — изсъска той, — привилегията да отреже езика му се пада на краля. Запомни това, Шалот!

Е, нали си го знаете стария Шалот — мразя да ме заплашват. И така, щом чух тези думи, аз направих онова, което винаги правех, когато Големия звяр ми се заканваше — пуснах една силна и отчетлива пръдня, която отекна в двора подобно на камбанен звън. Ловците се закискаха, но в следващия момент Хенри щракна с пръсти.

— Изкарайте кучетата! — извика той.

Двама от ловците тутакси изчезнаха зад високата ограда, след което се появиха заедно с две от грамадните животни, които бях зърнал предната вечер в параклиса. Първоначално си помислих, че гадините може и да си ме спомнят, така че се насилих да им се усмихна, но те само ме изгледаха кръвнишки и ми се озъбиха.

— Нека ти представя Мор и Смърт27, Шалот — подигра ми се Хенри. — Както знаеш, имената са взети от Откровението на свети Йоан. Реших, че имената са подходящи за най-добрите ми ловни кучета — той се наведе и погали двата звяра по главите. — Веднъж подушили те, тези хубавци ще те преследват до края на света. Когато ловът започне, ти ще хукнеш да бягаш, а кучетата ще бъдат пуснати след теб. Предупреждавам те, че дори да се качиш на някое дърво, те ще седнат отдолу и ще те чакат да слезеш! Дори да успееш да свалиш еленовата кожа от гърба си, ще продължат да следват миризмата на мас, която се излъчва от тялото ти! Между другото, няма смисъл да се опитваш да я измиваш, скачайки в някоя река — докато го направиш, те вече ще са те настигнали и ще са се нахвърлили върху ти!

— Имам ли изобщо шанс?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза