Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Та когато стигнах до дърветата, аз спрях и се вгледах в пътечката, която лъкатушеше през гората. За миг се изкуших да нагазя в храстите, но това щеше да е глупаво. Трънаците щяха да се оплитат в глезените ми и да дерат краката ми и по този начин да ме забавят. И така, аз продължих да навлизам все по-навътре и по-навътре в тъмната гора, отчаяно търсейки място, където да се скрия от смъртта, която скоро щеше да тръгне по петите ми. Прецапах през куп поточета и прекосих не една и две горски поляни, без да попадна на подходящо скривалище. Все пак това беше ловният резерват на Хенри, където едва ли можех да се натъкна на някое селце, усамотено стопанство или пък на някоя дърварска или въглищарска колиба. Да, бях съвсем сам и макар че сърцето ми биеше лудешки, а краката ми вече едва ме държаха, не ми оставаше друго, освен да продължа да тичам. По някое време се добрах до някаква поляна и тъкмо бях стигнал до средата й, когато насреща ми изскочи конник. Аз вдигнах очи към него и тутакси паднах на колене. Реших, че вече съм мъртъв и съм попаднал в пъкъла. Ездачът — адско създание с черни дрехи, черна маска на лицето и огромни еленови рога на главата — седеше върху гърба на грамаден черен кон, който въртеше очи и риеше покритата с мъх земя.

— Да не си направил и крачка повече! — извика той.

— Нямам такова намерение, кълна се! — изскимтях аз, взирайки се напрегнато в зловещото привидение.

— Аз съм Ловеца Хърн — продължи съществото с приглушен глас. — Защо си се разтичал из гората ми?

— Защото иначе ще умра! — изпищях в отговор аз. — Големия звяр ме преследва!

После измерих разстоянието помежду ни и за момент се зачудих дали да не се опитам да сваля конника от коня му — независимо дали беше яздено от призрак, или не, животното си изглеждаше съвсем истинско. Ако го сторех, можех да стигна до най-близкото пристанище, преди Хенри да се е усетил. Ловеца обаче явно прочете мислите ми, тъй като изпод наметалото му тутакси се появи арбалет и над главата ми профуча стрела.

— Нито крачка повече!

И така, аз се отпуснах на земята, приседнах на пети и се примолих:

— Помогни ми!

Щом чу това, ездачът хвърли на земята някакъв чувал, обърна коня си и препусна обратно по горската пътека. Аз го изчаках да се отдалечи, след което запълзях към чувала, смеейки се през сълзи. В момента, в който развързах въжето, с което беше пристегнат чувала, нещо одраска ръката ми. И така, аз бръкнах вътре и извадих оттам един дълъг лък, изработен от яка тисова дървесина, и един колчан с шест стрели, завършващи с гъши пера. Освен това в чувала имаше една маска със закрепени от двете й страни еленови рога, няколко курабии, поръсени със захар, и един малък мях с вино. „Какво пък — казах си аз, — на харизан кон зъбите не се гледат!“ Независимо че благодетелят ми беше Ловеца Хърн, все пак бях получил отговор на молитвите си!

За известно време аз просто се взирах в съдържанието на чувала. После погълнах курабиите, изпих виното от меха и се зачудих какво да предприема по-нататък. „Защо ли тъкмо Ловеца Хърн откликна на зова ми за помощ?“ — запитах се аз, а след това си припомних легендите, които се разказваха за тази митична фигура. Предполагаше се, че благодетелят ми всъщност е духът на някакъв ловец, несправедливо обесен в Уиндзорската гора преди стотици години, който все още витае из лобното си място, придружаван от призрачни хрътки и дяволски ездачи.

Аз си поех дълбоко дъх, опитвайки се да успокоя сърцето си и да прочистя ума си. Естествено, Големия звяр беше суеверен като някоя дърта циганка и аз много добре знаех какво е имал предвид анонимният ми благодетел. Храната и виното трябваше да ми помогнат да си възвърна силите, докато маската с рогата, дългият лък и колчанът със стрели щяха да ми послужат да се превърна от Роджър Шалот в Ловеца Хърн.

И така, след като се уверих, че в меха не е останала и капка вино, аз го напъхах обратно в чувала заедно с парчето вълнен плат, в което бях намерил курабиите, и хвърлих всичко в храстите. В следващия момент ветрецът донесе до слуха ми проточения зов на ловджийски рог и гръмкия лай на кралските ловджийски кучета. Ловът явно започваше, но кой ли щеше да бъде ловецът?

В този момент аз вече бях убеден, че ще успея да се измъкна, така че уверено се затичах през гората. После прекосих някакво поточе, а когато се изкатерих по отсрещния бряг, забелязах, че ръцете и краката ми са целите омазани в кал. Вярно, че Хенри ми беше забранил да свалям еленовата кожа, но не беше споменал дали мога, или не мога да я покривам с разни неща. И така, аз скочих обратно в потока и загребвайки с цели шепи, започнах да се мажа с кал. Когато приключих, вече приличах на някакъв горски дух, бягащ сред гъсталака. Лаят на кучетата зад гърба ми се засилваше все повече и повече, но междувременно страхливецът Шалот беше заменен от хитреца Шалот.