Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

В следващия момент си придърпах едно столче и нетърпеливо се покатерих върху него, за да обърша праха от картината, тъй като забелязах, че на заден план, играещи си сред някакво поле, бяха изобразени двамата братя на Елизабет, тоест принцовете от Тауър. Естествено, мислех си, че картината може да ми разкрие нещо, но за съжаление, докато я разглеждах, столчето се прекатури и аз се строполих на пода. Падайки обаче, закачих ръката си в някакво скрито лостче в ламперията, при което тя се измести навътре, разкривайки пред очите ми тайна стая. Аз предпазливо се огледах. Наоколо нямаше никого, така че се осмелих да вляза в помещението, но не преди да подпра вратата със столчето.

Стаичката, в която се озовах, беше цялата покрита с плесен. Аз присвих очи и забелязах, че вътре има една маса, един стол, а в далечния край — и някакво ниско легло. После протегнах ръка към масата и напипах свещ и огниво. След известни мъки успях да запаля свещта и стаята се окъпа в светлина. Един Господ знае какво съм очаквал да видя, но истината е, че открих само някакво глинено гърне, няколко парцала върху леглото, една мръсна оловна кана и останките от някаква чаша, която очевидно беше паднала от масата. Макар и не скоро, стаята изглеждаше като да е била обитавана. И така, аз духнах свещта, излязох в коридора и тихо върнах тайната врата на мястото й.

Тъкмо се канех да продължа с разходката си, когато до слуха ми достигна слабото изсвирване на ловджийски рог. Аз тутакси изтичах навън и се постарах да заема същото място, на което бях стоял, когато кралят ме беше заплашил. После си поех дълбоко дъх, опитвайки се да успокоя силно туптящото си сърце, и се приготвих да посрещна Хенри и хората му, които — целите опръскани с кал и доста унили — тъкмо влизаха в двора. Щом спряха, Големия звяр скочи от коня си и нареди раненият ловец да бъде отнесен в лечебницата, а труповете на двете ловджийски кучета — положени в параклиса. После се заклатушка към мен, а дружките му с техните изопнати от напрежение лица и бдителни очи се скупчиха зад него.

— Значи пак успя да се измъкнеш, а, Шалот?

— Да, твое величество.

— И как го направи? — Големият звяр навря лицето си в моето.

Преструвайки се на много стреснат, аз отворих уста да отговоря, но после я затворих и въздъхнах.

— Знаеш ли какво се случи с кучетата ми? — излая кралят.

Аз страхливо поклатих глава.

— А с ловеца ми?

В този момент ми се стори уместно да изхлипам.

(Веднъж Кит Марлоу ми каза, че от мен можело да излезе чудесен актьор. Истина е — бях в състояние да променям настроенията си изключително бързо, а през онзи ден в Уиндзор го правех просто светкавично!)

После коленичих на калдъръма пред Големия звяр, което между другото беше отлично хрумване, тъй като Хенри обожаваше да гледа как хората се унижават пред величието му.

— Какво има? — изрева кралят.

— Няма да ми повярваш, твое величество! — аз сграбчих ботушите му и страхливо погледнах нагоре. — Онова, което видях, беше направо ужасно! Кошмарно видение от ада!

О, да, стрелата ми улучи право в целта! Големият, тлъст Хенри беше суеверен като последен циганин!

— Слушам те — излая Хенри.

— Всичко се случи в гората, твое величество. Тъкмо тичах през храсталаците и си мислех, че с плиткия си ум и голямата си уста сам съм си навлякъл тази съдба…

— Когато? — нетърпеливо попита Хенри.

— Когато иззад дърветата изскочи някакъв конник. О, твое величество, не можеш да си представиш колко ужасен беше! Очите на черния му като катран кон светеха подобно на живи въглени, сбруята му беше направена от огън, а седлото — от човешка кожа — аз замълчах, за да постигна по-голям ефект. — Толкова се уплаших, твое величество, че припаднах от страх.

Хенри се наведе към мен.

— А после какво стана?

— Когато дойдох на себе си, видях, че конникът е слязъл от коня си и се е надвесил над мен. Беше така висок, така тъмен и страшен, че… Само от твое величество съм се плашил повече — добавих с треперещ глас.

Хенри ми се усмихна доволно и аз си дадох сметка, че съм на прав път.

— И какво ти каза този зловещ дух? — попита кралят.

— Че се казвал Ловеца Хърн! — извиках аз. — Гласът му беше като твоя — величествен и внушаващ ужас, бумтящ като топовен гърмеж в разгара на някоя славна битка…

— А как беше облечен? — попита кралят.

— Носеше черни дрехи, от главата му стърчаха грамадни рога, а в ръцете си носеше толкова огромен лък, че само някой като твое величество би могъл да опъне тетивата му.

— Какво ти каза духът? — извика някой.

Хенри се обърна и гневно изгледа хората си.

— Отговори на въпроса, Шалот — рече той и ме почеса по тавата, сякаш бях някое от псетата му.

— „Аз съм Ловеца Хърн — повтори привидението, — а ти, Шалот, си долен боклук и заслужаваш да умреш, задето оскърби краля. Въпреки това аз дойдох, за да ти окажа голяма милост и да ти съобщя, че няма да умреш днес.“

— Продължавай! — изсъска Хенри.

Аз вдигнах поглед.

— „В замяна на това ще се превърнеш в най-верен слуга на моя любим крал на Англия — заяви Хърн — и ще му помогнеш да се освободи от грижите си.“

Усмивката на Хенри вече стигаше от ухо до ухо.