Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— А това кога точно беше направено? — попитах аз.

Търгуд разлисти счетоводната си книга и накрая посочи към някакъв запис. Датата беше около седмица след смъртта на Ъндършафт, а до нея беше отбелязана и внесената сума.

— И преди да сте ме попитали, нека ви кажа, че благодетелят държеше да остане анонимен — носеше наметало с качулка и маска, а самите условия бяха уговорени много бързо.

— А ти не се ли поинтересува от самоличността на благодетеля? — попита Бенджамин. — Не издаде ли разписка за сделката?

— Мастър Даунби, мастър Даунби — Търгуд се усмихна, сякаш беше учител, попаднал на някой много тъп ученик. — Както казах, в работата на един златар подобни услуги са нещо съвсем обичайно.

— Но откъде благодетелят е можел да бъде сигурен, че ще предадеш златото? — попитах сърдито аз.

— От разписката, която издадох — изръмжа Търгуд. — В нея обаче се съдържаше само датата, внесената сума и името на получателя. След като парите ми бяха предадени, веднага се свързах с мистрес Ъндършафт — той отдръпна главата си назад, сякаш внезапно беше усетил, че воня. — В крайна сметка, ако не бях изпълнил поръчката — озъби се златарят, — щях да мога да се нарека единствено престъпник, а това, сър, е нещо, което определено не съм! — той хвърли счетоводната книга обратно на масата. — Не мога да ви кажа нищо повече.

И така, двамата с Бенджамин излязохме от златарския дюкян и се озовахме на Чийпсайд. В следващия момент към нас тичешком се приближи някакво момиченце с мръсно личице и парцаливи дрешки. На едната му ръка се беше увесило едно момченце, вероятно братчето му, а в другата му имаше малък надут мехур. Момиченцето застана пред Бенджамин, остави мехура на земята и напъха в ръката на господаря ми парче пергамент. После си взе другарчето и надутия мехур и преди да успеем да го спрем, се изгуби сред тълпата. Свитъкът беше здраво завързан. И така, Бенджамин го разви и двамата се взряхме в съобщението, изписано с изящен почерк.

От името на великия ми господар Едуард, крал на Англия, Шотландия, Франция и така нататък, приемам дължимите му две хиляди лири.

Подписано от Франсис Лъвъл, виконт Титмарш,

и издадено в Тауър на двайсет и осми август

— Кой, за Бога, е този Лъвъл? — попитах аз.

Господарят ми се взря в писмото.

— Не си ли чувал стихчето, Роджър? „Котката, плъхът и Лъвъл псето владеят всичко под небето с един върховен господар — стария шопар.“ Шопарът в него е Ричард Трети, на чийто герб е бил изобразен глиган, а останалите животни са тримата му довереници — Ратклиф, Кейтсби31 и сър Франсис Лъвъл. За първите двама се знае, че са загинали в битката при Бозуърт през 1485 година, но Лъвъл успял да избяга и участвал в последвалите йоркистки заговори срещу Хенри Седми. През 1487 година той нахлул в Англия и се сражавал в битката при Ийст Стоук, Нотингамшир, след което изчезнал безследно — Бенджамин поклати глава. — Така или иначе, това не може да е същият човек, нали? Ако Лъвъл беше още жив, той щеше да е същинска руина!

— Подиграват ни се, господарю! — възкликнах аз. — Подиграват ни се най-безочливо!

Бенджамин още веднъж поклати глава и се смеси с тълпата. Мърморейки и ругаейки под нос, аз го последвах. От време на време се обръщах назад, за да проверя дали някой не ни следи. Казвам ви, ако бях спипал копелето, изпратило онова съобщение, щях да го убия на място, но за съжаление, от него нямаше и следа. И така, двамата с господаря ми се забързахме към Куинсхайт, откъдето наехме една лодка, която да ни закара до Тауър. Заварихме крепостта завардена, с вдигнат подвижен мост и спусната решетка. Наложи се доста да покрещим на пазача, който ни се показа през прозорчето на Лъвската порта, преди Кембъл да се появи и да ни позволи да влезем.

После подвижният мост се спусна сред оглушително дрънчене на вериги, а решетката се вдигна, скърцайки като неравните зъби на някой дракон. Бенджамин се обърка още повече.

— Не може да е бил никой от Тауър, Роджър — промърмори той. — Според заповедите на скъпия ми чичо днес на всички е било забранено да излизат от крепостта.

— Значи онзи, който е прибрал парите и е изпратил онова нагло съобщение…

Господарят ми вдигна рамене.

— Трябва да го приемем, Роджър. Който и да е злодеят, той или тя не живее в Тауър.

Кембъл, който ни чакаше зад портата, хвърли един поглед на Бенджамин и скръбно поклати глава.

— Златото е изчезнало!

— Да, откраднаха го! — озъби се господарят ми.

Кембъл въздъхна тежко, а после ни отведе в стаята си в кралските покои, където ни очакваха Веч и Спърдж. Съдейки по останките от фазан в подноса пред тях, домакините ни явно си бяха прекарали времето, пирувайки. Кембъл изглеждаше трезвен, но останалите двама бяха зачервили бузи, а очите им светеха.

— Значи не могат да ни арестуват — промърмори Веч, след като им казахме какво е станало.