Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Аз хвърлих един бърз поглед към Бенджамин, но си замълчах.

— Тунелът е част от старата римска канализация — обясни Спърдж.

— И преди да попитате — добави Веч, — ще ви кажа, че рано тази сутрин вълците бяха затворени в клетка и двамата със Спърдж слязохме в ямата им. После и в двата тунела… Да, всъщност тунелите са два. Та и двата тунела бяха зазидани, така че оттам и пиле не може да прехвръкне.

— Значи си сигурен, че не съществува някой таен проход, по който да се влезе или да се излезе от крепостта, така ли? — попита Бенджамин.

— Съвсем сигурен — заяви Спърдж. — Залагам си главата.

Аз посочих към малките портички, някои от които гледаха към крепостния ров, а други — към реката.

— И тази сутрин всички тези входове бяха завардени, така ли?

— Все още са завардени — отвърна Кембъл гордо. — Не се безпокой, мастър Даунби. Дори някой да е намерил начин да влиза и да излиза от Тауър, това няма как да остане незабелязано.

Бенджамин потупа картата с ръка.

— Можем ли да я вземем назаем?

— Предпочитам да не го правите — отвърна Спърдж. — В известен смисъл картата не е по-малко ценна от някоя картина или пък гоблен.

— Обещавам да не я изнасям от Тауър — взе да го увещава господарят ми.

Спърдж неохотно се съгласи.

— Искате ли да ви разведа из крепостта? — предложи Кембъл.

— Не, сър Едуард, няма нужда. От друга страна, ще ти бъда благодарен, ако ни настаниш някъде.

Кембъл се усмихна.

— Двете най-просторни стаи се намират в кулата Уейкфийлд. Ще наредя да ви ги приготвят. Мастър Даунби — продължи той, — мога ли да се посъветвам за нещо с теб?

— Разбира се.

— Ако крепостта остане заключена още дълго време — заяви управителят, — хората ще започнат да шушукат и наоколо ще плъзнат слухове.

— Тогава по-добре я отключи — отвърна Бенджамин.

После двамата си тръгнахме от кралските покои и излязохме на двора. Щом се отдалечихме на достатъчно голямо разстояние от всички врати и прозорци, господарят ми спря и се удари с навитата на руло карта по бедрото.

— Злодеите трябва да са двама, няма как иначе — рече той. — Докато единият е крадял златото в града, другият е убивал Хорхаунд в крепостта. Но на кого и с какво е пречел впиянченият палач? — продължи Бенджамин дрезгаво.

Аз се загледах в един гарван, който подскачаше към мен, протегнал напред страховития си жълт клюн. Наложи се да тропна с крак, за да прогоня птицата. (Дано Господ ми прости, но не мога да понасям гарвани. Малкият ми капелан пита защо. Ами как да ви кажа… има нещо в начина, по който тези копеленца ме гледат с лъскавите си като мъниста очички. Сякаш проклетниците дълбоко съжаляват, че главата ми все още е на мястото си, ами не е забита на някой кол, където ще могат да я кълват колкото им душа иска.)

— С какво разполагаме дотук? — попита господарят ми нетърпеливо.

— Знаем, че в злодеянието са замесени двама души — отвърнах аз — и че единият от тях действа вътре в Тауър. Именно той е изпратил първото писмо и се е опитал да ме убие, бутайки ме във вълчата яма. Знаем още, че Кембъл и помощниците му нямат нищо общо с тази работа — докато аз крещях за помощ от ямата, ти си бил с тях. Същото важи и за времето, в което е било извършено убийството на Хорхаунд — тримата отново бяха с нас. Единственият извод, който се налага от всичко това, е, че виновникът трябва да е Малоу или някой друг от палачите.

В следващия момент аз замълчах, тъй като хората, за които говорех, излязоха от кулата Бийчам заедно с увития в саван труп на Хорхаунд и го натовариха на една каруца. После Малоу се настани на капрата, изплющя с камшика си и придружаван от тримата си помощници, които продължиха пешком, подкара каруцата към Лъвската порта.

В следващия момент Уърмуд спря, заслони очи, за да се предпази от слънцето, и ни извика:

— Ще го погребем в двора на Църквата на кръстовите братя. Кажете по една молитва за душата му — добави той.

Двамата с Бенджамин кимнахме и се загледахме след скръбната процесия.

— Сигурен съм, че убиецът е един от тях — прошепнах аз, — но един Господ знае кой е съучастникът му!

— Мистрес Ъндършафт! — отвърна Бенджамин. — Искам отново да си поговорим с нея за загадъчното й наследство. Но нека първо разгледаме картата на Спърдж.

И така, двамата с господаря ми тръгнахме на обиколка из крепостта. Междувременно аз все повече и повече провесвах нос. Кембъл ни беше казал самата истина — пред всички входове, отбелязани на картата, стояха на пост тежковъоръжени войници и стрелци.

— И пиле не може да прехвръкне през тази стража — промърморих недоволно аз. — Как мислиш, господарю, дали и подземният тунел е запечатан?

— Разбира се — отвърна ми Бенджамин. — Ако ни бяха излъгали, Спърдж и Веч щяха да си загубят главите.

След като си довършихме обиколката, двамата с господаря ми решихме да си поговорим с работниците в двора, така че без да се бавим повече, ние се отправихме към скелето, подпряно на една от стените. Зидарите бяха една доста шарена сбирщина от негодници, които се катереха по скелето като маймуни сред облаци прах и най-цветисти ругатни. Когато се приближихме, Бенджамин извика на главния майстор да слезе при нас.