Читаем Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII) полностью

Щом двамата с господаря ми излязохме от кулата Уейкфийлд, той реши, че ще е най-добре първо да се видим с Рагуза. И така, ние се запътихме към лечебницата, където намерихме старицата просната върху постелка от грубо зебло. Първата ми мисъл беше, че е умряла, но после Бенджамин приклекна до нея и сбърчвайки нос от миризмата на ейл, леко я плесна по лицето. Рагуза просто примлясна с устни, стенейки тихичко в съня си. Аз опипах ръцете й и установих, че са ледено студени, а пръстите й — вкочанени и извити като ноктите на граблива птица.

— Така си и мислех — промърмори Бенджамин. — Рагуза не би могла да премери пулса на никого — той се изправи, клатейки глава. — Все още смятам, че е Спърдж — отбеляза господарят ми разсеяно. — Той е знаел за онзи таен вход и го е използвал, за да вмъкне в крепостта някакъв труп и да измами старата жена.

И така, ние оставихме Рагуза да се валя пияна в постелята си и се спуснахме до кея, откъдето наехме лодка, която да ни откара малко по-нагоре по реката. Какво да ви кажа, много пъти съм ходил за зелен хайвер и този път не беше по-различно. Но всичко по реда си. Та двамата лодкари, които наехме, бяха изключително неотзивчиви и шумно запротестираха, когато узнаха мястото, на което искахме да отидем. Не че нямаха основание — северният бряг на Темза, западно от Тауър, е пуст и усамотен, растителността, която го огражда, е гъста и висока, а единственият звук, който се чува наоколо, са крясъците на многото птици, които гнездят и се хранят там. Като видя накъде отиват работите, Бенджамин даде на лодкарите още една монета, а после им нареди да престанат да мърморят и да гребат близо до брега. Те се подчиниха и залегнаха над веслата си. Не след дълго шумът и миризмите на града останаха далеч зад нас и наоколо настана пълна тишина. Накрая стигнахме до някакъв паянтов пристан и Бенджамин накара лодкарите да ни оставят на него. После двамата слязохме на сушата, изкатерихме се по брега и се взряхме през гъсталаците. На все по-слабата светлина се различаваха единствено няколко стопанства, а тук-там и някоя горичка.

— Сбъркахме, господарю — прошепнах аз. — Тук няма никого.

Бенджамин потупа ножницата, в която беше затъкната камата му.

— Убиецът от Тауър ще нанесе своя удар, сигурен съм — заяви той. — Но няма да го направи в града; не може да си позволи да бъде видян. Независимо дали е Спърдж, или някой от палачите, той просто трябва да запуши устата на Сакър. Мислех си, че ще го стори тук…

— Нима смяташ, че Сакър би проявил такава глупост? — попитах аз. — Не, не, нашият злодей е много по-умен, така че със сигурност би осъзнал колко опасно е да дойде на подобно място — аз посочих към пущинака наоколо. — Дори някой беден работник не би дошъл да нощува тук!

— Господ да ни е на помощ, Роджър! — извика внезапно Бенджамин. — Направих ужасна грешка! — той ме задърпа за ръкава към пристана, а когато стигнахме дотам — едва не ме хвърли в лодката. — Забравих за работниците в Тауър, а Сакър може да е един от тях!

Върнахме се в крепостта точно по залез-слънце, когато работниците вече прибираха инструментите си в прокъсаните си брезентови торби, крещейки и шегувайки се един с друг. Бенджамин бързо прекоси двора и настоя да се види с майстора, с когото беше разговарял и преди. Човекът беше целия покрит със ситен бял прах и почти не се различаваше от останалите. Отначало той не прояви особено желание да остане и бършейки сухите си устни с опакото на ръката си, простена:

— Днес здравата поработих, мастър, и като всеки друг човек имам нужда от малко ейл.

— Няма да те задържаме дълго — успокои го господарят ми и го отведе встрани от останалите. — Кой нае тези работници? — попита той.

— Аз, това е едно от задълженията на майстора.

— Всичките ли ги познаваш?

— Не, някои от тях открих в двора на „Сейнт Пол“. Но повечето ги познавам. Добри работници са.

— А някой случайно да липсва? — попита Бенджамин.

Майсторът се накани да поклати глава и да си тръгне, но после вдигна покритата си с прах ръка.

— Всъщност да! Елдред го няма!

— Елдред ли? — полюбопитства Бенджамин.

— Да, Елдред. Всъщност не знам откъде се появи той. Ние пристигнахме в Тауър след края на потната треска, издигнахме скелето и започнахме работа. И ето че един ден този тип, висок и едър, облечен в дрипи и покрит с прах, просто изникна отнякъде. Попитахме го откъде идва и той ни отвърна, че отдавна работел в Тауър и че мастър Спърдж му бил наредил да се присъедини към нас. Носеше и някаква заповед — майсторът вдигна рамене. — За мен беше добре дошло, че не се налага да му плащам, пък и с времето се оказа, че е добър работник.

— А през цялото време ли беше с вас? — попитах аз.

— Всъщност не, понякога се случваше да изчезне. Но когато беше тук, работеше здраво, катереше се по скелето като някоя маймуна.

— Сакър! — изсъска Бенджамин.

— Кой? — попита майсторът.

— Предполагам, че този Елдред в момента не е тук, нали така?

— Не, не е — поклати глава майсторът. — Вчера следобед го видях за последен път.

Бенджамин благодари на зидаря и забързано се отдалечи, викайки Веч по име.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза