Ладията на Харон

Проливният дъжд заглушаваше звуците от придвижването му. Очите му бяха чувствителни и към най-слабата светлина, затова бързо си проправяше път между пъновете и дебелите дървета. Изчисли, че Еди е прелетял най-малко три километра от мястото, откъдето бяха изстреляли ракетите, затова не се тревожеше, че може да попадне на разузнавателен патрул.

Пренебрегвайки болката, Мърсър успя да стигне до магистралата «Далтън» само за трийсет минути. Последните четиристотин метра бяха неравна борба нагоре по стръмен склон. Името «магистрала» беше пресилено. Пътят представляваше тясна чакълена ивица, първоначално предназначена за придвижването на съоръженията за изграждането на петролопровода в Аляска. Мърсър се умори жестоко. Потта му се смесваше с дъжда, който мокреше дрехите му. Температурата на въздуха беше минус два градуса и имаше голяма вероятност телесната му температура да спадне под нормалната, докато падне и умре.

Петролопроводът беше от другата страна на пътя, поддържан над земята с тънки, източени подпори. Дебелата към два метра тръба блестеше в сребристо бледо сияние в мрака и се простираше на север и на юг до тъмния хоризонт в двете посоки. Чакълът на шосето се бе сбил от дългогодишното преминаване на натоварени догоре камиони, пътуващи от богатите на петрол полета на залива Прудо. По краищата растяха храсти. Безбройните им тъмночервени цветчета бяха изсъхнали през лятото и горните части на стеблата бяха оголени и стърчаха във въздуха.

Някъде вдясно се намираше помпена станция номер пет, превзета от неизвестен брой терористи, въоръжени с ракети и един Господ знаеше още какво друго, а вляво се простираше път, водещ обратно към цивилизацията. Само няколко километра по-нататък Мърсър щеше да намери помощ, топла хижа на горски пазач, чаша горещо кафе и легло. Той освободи предпазителя на картечния пистолет и тръгна надясно, към неизвестността. Разчиташе на острото си зрение и на инстинктите си, за да не попадне в засада.

Измина три и после четири километра по магистралата «Далтън». Не мислеше за нищо и пазеше енергията си, за да продължи да върви. Не си спомняше някога да е бил толкова изтощен — и психически, и физически. Силите го напускаха. Мърсър се препъваше все по-често и политаше напред. Веднъж падна на земята и чакълът се заби дълбоко в дланите му.

Докато лежеше на хлъзгавото шосе, допрял лице до камъка и затворил очи от болка и умора, чу непогрешимия звук на включване на двигател на камион. Мърсър вдигна глава и в дъжда видя фарове, които се отдалечаваха в мрака. Ако бе избързал пет минути, щеше да попадне на ариергарда на Кериков. Превозното средство потегли обратно на север, към помпена станция пет.

Мърсър не знаеше дали това означава, че Кериков се оттегля, или че вече не се страхува от атака по магистралата «Далтън» и иска хората му да заемат по-добри отбранителни позиции, и отново се притесни. Ако Кериков се готвеше да напусне помпената станция, Мърсър нямаше шанс. Не можеше да направи нищо с един-единствен картечен пистолет срещу конвой от камиони. Беше сигурен, че руснакът ще използва най-малко четири камиона, за да превози достатъчно хора и оръжия да превземат станцията и да разположи войници с гранатомети. Трябваше да стигне до станцията, преди да са се евакуирали, ако искаше да му се предостави възможност да елиминира Кериков, преди руснакът отново да избяга и да се скрие на безопасно място.

Крачките му станаха по-леки и уверени и Мърсър затича. Чувстваше се по-съсредоточен. Дъждът се усили и превърна чакъления път в тресавище. По ботушите му полепна кал. Той се приближи до канавката, където чакълът беше по-твърд и можеше да се придвижва по-бързо. Зави покрай назъбена скала, която блокираше гледката на север, хвърли се встрани от пътя, претърколи се и падна в малък поток. Пред него беше помпената станция, осветена от мощни халогенни лампи, монтирани на камиони. Сградата и околността бяха облени в ярка бяла светлина. И изведнъж Мърсър разбра защо Кериков бе поел риска да атакува станцията.

До петролопровода бяха спрели шест камиона с плоски платформи. На двата бяха монтирани кранове, които държаха дълги цилиндрични уплътнителни ръкави над тръбата. Мъже и жени сновяха из обекта и дори от разстояние Мърсър чу виковете и ругатните им. Ето какво правеше Кериков с течния азот. Поставяше го около петролопровода и капсулираше стратегически части по дължината му от хиляда и двеста километра със свръхохладен газ в опит да спре потока на петрол. Мърсър стигна до извода, че това трябва да са заместителите на контейнерите, които бе видял на борда на «Джени IV».

Наблюдавайки внимателно как предпазният ръкав на тръбата бе срязан с горелка и на мястото му бе поставен негов двойник, той осъзна колко изобретателно бе извършена операцията. Ако не го бе видял с очите си, Мърсър нямаше да повярва, че има нещо странно във фалшивата секция на тръбата. Кой знае на колко места по линията бяха сложили течен азот.