Ладията на Харон

Капитан Хаузър се вторачи в огромната площ на пристанището за танкери «Алиеска». На хълма, издигащ се зад петте товарни котвени места, грамадни диги обграждаха двайсетте главни резервоара с вместимост триста осемдесет и пет милиона галона необработен петрол. Под тях се намираха колекторът на тръбопровода, корабът на Хаузър и бункерите с гориво за танкерите, които използваха пристанището. До тях бяха сградите на Контролния оперативен център, на администрацията и на аварийните екипи за бързо реагиране. В последната секция на пристанището бяха направени множество подобрения, след като «Ексон Валдиз» се блъсна в рифа Блай през 1989 година.

Докато Хаузър гледаше към главния вход на пристанището, се появи влекачът. Двата му комина бълваха дизелов пушек. Дългото превозно средство беше покрито с черен насмолен брезент. Отблизо го следваше бял микробус. Фаровете му примигваха срещу многобройните рефлектори на огромния танкер. Кранът също пресичаше двора. Дългата му стрела стърчеше напред като средновековен таран, готвещ се да атакува древен замък.

Трите превозни средства се срещнаха на «Петромакс Арктика», както Хаузър предпочиташе да нарича кораба си до края на пътуването. За няколко минути хората от микробуса и кранистът натовариха стоманените контейнери на танкера. Хаузър забеляза, че осмината мъже са екипирани да се качат на борда. Брезентовите им чанти и куфари бяха натрупани на купчина на асфалтирания кей. Изглежда, само шофьорите на микробуса и на влекача щяха да се върнат в Анкъридж.

— Защо са им осем души, за да сменят името на кораба, по дяволите? — Въпросът на Хаузър бе посрещнат от внезапен силен вятър, който разроши оределите му прошарени коси. — И защо имат толкова много багаж? Това не е пътнически кораб, за Бога.

По-късно Лайл Хаузър щеше да съжалява, че не си е задал още един въпрос. Защо осмината мъже, които идваха да сменят името на танкера, се движеха с прецизността на добре обучени войници?

Обединени Арабски Емирства

Горещината в сухата пустиня пареше като в нажежена доменна пещ. Силните въздушни течения раздвижваха прахоляка в откритата скалиста равнина и го завъртаха в спирали, които се издигаха толкова високо, че падаха от собствената си тежест, изчезвайки толкова бързо, колкото се бяха образували. Небето приличаше на син купол над безплодната земя. Виждаше се лека омара само на запад, където далечният край на Арабската пустиня се срещаше с водите на южната част на Персийския залив. Пейзажът беше пуст като повърхността на луната. Растителността беше оскъдна, тук-там камилски тръни и изнемощели храстчета. Слънцето напичаше скалистите възвишения толкова ожесточено, че много от тях се бяха разцепили като презрял плод.

Земята беше в хиляди оттенъци, от ослепителното бяло на пясъчните дюни, извисяващи се вълнообразно до далечния хоризонт, до най-тъмното черно на планината Хажар по границата с Оман. По-голямата част от пясъка беше оцветена в розово от железния оксид. Пустинята сякаш ръждясваше. Температурата в късния следобед беше четирийсет и три градуса и макар че настъпваше вечерта, щеше да спадне само с няколко градуса.

Горещият летен вятър все още беше силен, макар и толкова късно през годината, и набраздяваше повърхността на земята, оформяше я, както го правеше от сто милиона години, създавайки сурова околна среда, в която издържаха и оцеляваха само най-силните видове.

Принц Халид Ал-Худари гордо стоеше на пясъка. Безпощадната жега бе изсмукала само тънък слой пот под тънката му памучна риза. Той беше създание на пустинята, непреклонен, неумолим и поразително красив като природата около него. Кожата му беше светла, но с тъмен слънчев загар от времето, прекарано в пустинята. Високите скули и орловият нос му придаваха вид на американски индианец от равнините, а гъстите черни коси и черните очи засилваха приликата.

Халид Ал-Худари беше висок малко повече от метър и осемдесет. Тялото му беше изправено и напрегнато. През разкопчаната риза се виждаше, че гърдите му са гладки и неокосмени като на момче, но мускулите му изпъкваха, а коремът беше стегнат и плосък. Той държеше лявата си ръка на височината на гърдите, свил лакът, за да може да наблюдава птицата, кацнала на специалната ръкавица, обхващаща и китката му. Ако някое животно можеше да спечели сърцето на Халид Ал-Худари, това беше соколът, който бе вкопчил ноктите си в него толкова силно, че острите им върхове едва не пробиваха ръкавицата.

Птицата беше висока четирийсет и пет сантиметра, имаше червеникаво-кафяво оперение и бяла глава. Човката и беше толкова остро извита, че почти докосваше гърдите, и бе смъртоносна като ятаган, а очите — безспорно най-проницателните на земята. Соколът беше известен като един от най-добрите ловци в света и се славеше с легендарна решителност и смелост.