Ладията на Харон

Системата се командваше от главния компютър на танкера, затова нямаше опасност от изтичане или плавателният съд да наруши центъра на тежестта си, но въпреки това капитанът долавяше парливата смрад на суровия петрол и усещаше как грамадният супертанкер под краката му се движи, докато вътрешните помпи разпределят течността между отсеците, за да го държат на равнището на Северния ледовит океан.

Хаузър извади портативен радиопредавател от дълбокия джоб на капитанската си униформа.

— Ригс, какво е нивото на кислорода в резервоарите?

— Пет процента навсякъде.

Макар че е едно от най-лесно запалимите вещества на земята, петролът може да гори само при определено съотношение на газове и не може да пламне, ако има твърде малко или твърде много кислород. Тъй като главният двигател произвеждаше емисии в обхвата на дванайсет процента, «Петромакс Арктика» имаше отделна система, изхвърляща отработените газове много преди точката на възпламеняването на петрола. Емисиите на системата се изпомпваха директно в резервоарите, за да се поддържа инертно ниво.

— А какво е нивото на товара в резервоарите на десния борд, моля?

— Двайсет и седем процента. Корабът се товари равномерно, капитане — отговори първият помощник.

Хаузър знаеше това, защото го усещаше под широко разкрачените си крака. Въпросът му беше само проверка, за да се увери, че Ригс внимателно върши работата си.

«Нейната работа», напомни си той. Въпреки че имаше плътен и дрезгав глас, който по предавателя звучеше като мъжки, първият помощник-капитан Джоана Ригс беше жена, ветеран с деветгодишен стаж, завършила Търговската морска академия в Мейн.

Хаузър се надяваше да свикне с мисълта, че заместникът му е жена. Служебната и характеристика, което бе прочел по време на полета за Аляска, я описваше като компетентна и дисциплинирана. Всъщност тя бе прекарала на подобни супертанкери повече време от него. Но в напрегнатото и държане и постоянно мигащите и очи имаше нещо, което не му харесваше. След четирийсет и пет години в кариерата и работа със стотици хора Хаузър се бе научил отлично да преценява характерите и първите му впечатления обикновено се оказваха верни. Той просто не харесваше Джоана Ригс. Това нямаше нищо общо с половата и принадлежност, а бе свързано със самата нея.

Хаузър извади пура от черно-златиста картонена кутия, пусна отново пакета в джоба си и се уви в дебелия вълнен шал, за да се предпази от непривичния за сезона студ. Бръкна по навик в джоба на панталона си, търсейки запалката си «Зипо», подарък от съпругата му, но тя беше в бюрото на каютата му. Преди година бе отказал цигарите, но винаги носеше запалката със себе си, като я заключваше, за да не запали някоя от петте цигари, които дъвчеше всеки ден.

— Проклетото Министерство на здравеопазването и смешните му предупреждения — измърмори той.

Докато мислеше за това, Хаузър осъзна, че не го е грижа за другите трима помощник-капитани на кораба, с които се бе запознал сутринта. Поради огромните капитали, свързани с танкерите и товара им, хората трябваше да се съобразяват с корабите, а не обратното. За членовете на екипажа, включително капитаните, беше нещо обичайно да се качват на новите танкери на далечни места, като например Персийския залив, Кейптаун или Аляска. Нямаше време екипажите да се запознаят, преди корабите отново да отплават. В зависимост от обстоятелствата моряците понякога бяха откарвани с хеликоптери до танкерите, докато плаваха, и така се засилваше чувството за изолация на борда на гигантските плавателни съдове.

Това беше един от множеството дехуманизиращи ефекти в океанската търговия, които Хаузър бе наблюдавал през десетилетията. Индустриализираният свят бе поел върху себе си такава безкомпромисна програма за снабдяване и търсене, че танкерите, товарните кораби и контейнеровозите се бяха превърнали в част от конвейера. За собствениците им и за много хора от новото поколение търговските флотове по света вече не предизвикваха емоционална реакция, каквато имаше преди половин столетие. Те бяха станали само незначително винтче в голямата индустриална машина.

Може би затова Хаузър не харесваше екипажа, който щеше да командва, докато корабът беше на док в рафинерията «Ел Зегундо» на север от Лонг Бийч, Членовете му бяха част от новото поколение и смятаха работата си за заетост, а не за призвание, както мислеше Хаузър, когато на шестнайсет години тръгна по моретата. Той се запита дали не е загрубял. Може би съпругата му имаше право, че не трябваше да позволява да го убедят да напусне спокойното си скучно всекидневие на пенсионер заради една последна задача. Дори да приемеше жена за помощник-капитан, прогресът пак можеше да го подмине, оставяйки го да тъгува за старите традиции, които си бяха отишли завинаги.

— По дяволите, трябва да им дам време. Те преживяха два тежки дни — каза Хаузър. Той редовно говореше на себе си и на корабите си.