Ладията на Харон

— Е, какви са последните новини? Не ме щади. Кони отпи глътка кафе. Очите и весело заискриха.

— Предупреждавам те, че ще чуеш нещо жестоко. Според медиите рейтингът ти е паднал толкова ниско, та дори виаграта не може да го вдигне.

Президентът прихна да се смее. Бръчиците около очите му се откроиха. Двамата продължиха да си разменят шеги. Срещите им бяха предназначени за обсъждане на въпросите на енергетиката, но всъщност служеха за отмора на президента от напрежението на поста му. Макар че вършеха немалко работа по време на тези закуски на всеки два месеца, те ги очакваха с нетърпение заради удоволствието да бъдат заедно.

— Знаеш ли, когато идва на закуска, Лойд Истън от Държавния департамент води двама помощници и носи четири куфарчета и преносим факс, да не би нещо да се случи, докато е тук.

— Е, той е загубил чувството си за хумор някъде между приемането му в МЕНСА [1] и получаването на ключа от «Фи Бета Капа» [2].

Момчетата на високи постове често забравят, че макар и важна, това е просто работа. Аз все още прекарвам почивните дни с внуците си, пека им сладкиши и се карам на дъщеря си, че се е омъжила за безделник. Живея като всички нормални хора.

В очите на президента премина сянка.

— Казах ли ти, че няма да се кандидатирам за втори мандат?

— Спомена, че мислиш по въпроса. Смятам, че идеята е добра. И двамата знаем, че бракът ти е поразклатен, меко казано. Ти и Патриша се нуждаете от малко време заедно. И не знам как си със здравето, но ръцете ти никога не са треперили в осем сутринта.

Президентът погледна дългите си, тънки пръсти и се стъписа, като видя, че леко треперят.

— Повечето ти предшественици не са били принуждавани да вземат трудните решения, които ти взе, за да насочиш отново страната по правилния път, затова положението им не е било така напечено като твоето.

— Например историята с петрола.

— Да — съгласи се Кони ван Бурен.

Според поддръжниците и противниците си президентът бе извършил политическо самоубийство само осем месеца след като бе поел поста. По време на първото си обръщение към нацията той бе изложил новата си енергийна политика — за десетина години Съединените щати да сложат край на зависимостта си от чужди петролни източници. Чрез специални фондове администрацията му щеше да финансира мащабни програми, за да създаде нови източници на алтернативна енергия в цялата страна. Той си представяше големите градове, пречистени от замърсяването и екологичните катастрофи през осемдесетте и деветдесетте години на XX век. В равнинните щати щяха да бъдат построени големи ферми с вятърни мелници, а в югозападните райони да бъдат монтирани слънчеви колектори. Дори предложи построяването на електроцентрала, използваща приливите, по крайбрежието на Мейн, която да снабдява с енергия Бостън.

Поради необикновените си магнитни свойства наскоро откритият елемент бикиний щеше да бъде използван, за да увеличи многократно производството на съществуващите електроцентрали, а впоследствие щеше да се превърне в самостоятелен източник на енергия. Автомобилната индустрия, която от години разчиташе на акумулатори, щеше да бъде принудена да усъвършенства разработването на електрически автомобили. В края на десетгодишната програма половината от всички превозни средства щяха да се движат с електричество. Президентът заяви, че технологията съществува и Америка трябва само да има куража да я използва.

Той бе отправил трудно предизвикателство към нацията, но народът беше готов да го приеме. Хората бяха въодушевени от същите оптимистични надежди, каквито президентът Кенеди бе внушил, когато обеща да изпрати човек на Луната. Природозащитниците виждаха края на хищническото унищожаване на околната среда, дължащо се на пагубното разхищение при употребата на твърдите горива. Икономистите бяха единодушни, че преходният период ще бъде труден, но забраната на вноса на петрол ще сложи край на дългогодишния дисбаланс в търговията. Технократите с нетърпение очакваха новата технология, която щеше да освободи Америка от зависимостта и от петрола. А Държавният департамент се вълнуваше от премахването на най-силния дипломатически коз на Близкия изток — заплахата от поредно петролно ембарго.

До осъществяването на плана оставаха няколко седмици, когато политическата реалност надигна грозната си глава.

Седемте най-големи петролни компании в света, известни с името «Седемте сестри», притежаваха повече икономическа мощ от множество индустриални страни. Те знаеха, че най-големият им пазар скоро ще изчезне, и започнаха да упражняват огромното си влияние. В опит, граничещ с икономическо изнудване, «Седемте сестри» започнаха да повишават цената на бензина, която стана почти двойна. А след това тихомълком дадоха да се разбере, че цените ще продължат да се вдигат, ако не бъдат направени някои отстъпки. Президентът беше реалист и знаеше, че петролните гиганти могат да тласнат надолу световната икономика в спирала, пред която Голямата депресия би приличала на разцвет.