Ладията на Харон

Въпреки невероятните си размери супертанкерите се управляваха от малоброен екипаж — двайсет матроси и десет помощник-капитани. И тъй като трябваше да се наблюдават само три важни зони — машинното отделение, станцията за контрол на резервоарите и мостика, осемте терористи под командването на Джоана Ригс можеха да владеят положението.

Ригс седеше на капитанския стол на левия борд, едно от двете удобни места от всяка страна на просторния мостик, издаваше заповеди, наблюдаваше екипажа с очи на хищна птица и пушеше цигара след цигара. Кормчията вдясно от нея държеше двата лоста за управление на танкера. Когато не се взираше в хоризонта, той или наблюдаваше екраните с Дигиталните показания за мотора, или поглеждаше крадешком новия капитан. Волф, водачът на терористите, се бе облегнал на напречната греда зад него. Под скръстените му ръце висеше картечен пистолет. Въпреки неговото присъствие Ригс се чувстваше изложена на показ и уязвима. За да прикрие това, тя крещеше гневно на екипажа, принуждаваше моряците да работят на удължени смени, за да поправят щетите, нанесени от опита на терористите да убият Лайл Хаузър.

Джоана Ригс не трябваше да командва нито супертанкера, нито терористите, но се оказа в това положение заради злополуката с капитан Харис Олбрехт. Той трябваше да управлява кораба до Лонг Бийч и да ръководи превземането, а Ригс да бъде негов пръв помощник. Олбрехт обаче загуби по-голямата част от ръката си и се наложи да бъде евакуиран, принуждавайки «Южно крайбрежно корабоплаване» да поискат от «Петромакс» заместник, защото Джоана нямаше опит в тези води. Ригс трябваше да преработи плана и смяташе да използва Хаузър, докато корабът се отдалечи на безопасно разстояние от Аляска, а после да го затвори заедно с останалите членове на екипажа и да бъде капитан до крайната им дестинация. След заминаването на Олбрехт заплащането за участието и се удвои, но тя остана единственият морски офицер, който трябваше да работи с Волф и хората му. Отговорността беше страховита, особено след като членовете на екипажа бяха затворници и много от важните системи или не работеха, или бяха повредени.

Поредната вълна се разби в носа на танкера на четиристотин метра от нея. Гъстата пяна се издигна почти до височината на мостика, а после се стовари на палубата и се насочи като пълноводна река към шпигатите. В същия миг на контролното табло блеснаха няколко жълти и червени предупредителни светлини. Зазвъня аларма.

Ригс реагира незабавно и скочи като пантера от стола.

— Какво става? — троснато се обърна тя към лоцмана, опасявайки се, че вълната е пробила носа.

— Претоварване на мотора. Компютърът изключи главния двигател.

— Защо?

— Още не знаем. Диагностиката е в ход — отвърна той. Джоана взе микрофона на вътрешната радиоуредба и набра номера на трапезарията.

— Обажда се Ригс. Искам главният инженер и трима от хората му незабавно да отидат в машинното отделение. — Тя щракна копчето, но задържа микрофона, в случай че се наложи да издаде още заповеди. — Пожар ли е избухнал?

— Не. Температурата в машинното отделение е нормална и противопожарните системи не са се задействали.

Ригс погледна през прозореца и с облекчение видя, че хоризонтът е чист. Дори да не успееха веднага да включат двигателя, нямаше причина за безпокойство. В района нямаше друг плавателен съд и разполагаха с огромно пространство, преди танкерът да се приближи до брега. Поради набраната инерция, дължаща се на двестата хиляди тона петрол в резервоарите, танкерът щеше да спре след двайсет и пет километра, около шест часа, и след това щяха да бъдат на произвола на Северния ледовит океан.

— Мостикът, тук е машинното отделение — обади се главният инженер Джордж Патрони. — Няма авария. Мога да включа мотора до час, но имаме друг проблем.

— Какъв? — попита Джоана, а сетне бързо се поправи: — Остави. Слизам долу.

Машинното отделение на «Южен кръст» представляваше сводеста пещера от стомана, алуминий и мед. Таванът се извисяваше на четири нива над долната палуба и не се виждаше от плетеницата тръби, проводи и електрически кабели, криволичещи из кораба. Макар и безупречно чисто, помещението беше напоено с тежката смрад на дизелово гориво и машинно масло. Миризмата бе полепнала по всичко и се просмукваше в дрехите на всеки, който влезеше там.

Главният двигател беше с размерите на два автобуса, паркирани един зад друг, и още два върху тях. Огромният дизелов мотор не работеше, но от него се излъчваше осезаемо усещане за мощ, и напълно подхождаше на размерите на супертанкера. Когато работеше, никой не можеше да издържи на оглушителния шум на деветцилиндровия двигател, но дори сега звукът на спомагателните генератори и кормилните механизми беше на прага на поносимостта.