Ледената кралица

Почти веднага, напълно случайно, попаднах на книгата, която брат ми беше вземал два пъти от библиотеката. А може би случайности не съществуват; може би зърнах книгата с периферното си зрение и на някакво дълбоко ниво, което не можех да достигна, мозъкът ми сам бе извървял пътя до откривателството. Както и да бе станало, аз се обърнах и тя беше там, не добре пъхната сред останалите, подаваща се от лавицата. Беше старо издание на приказките на братя Грим, черна със сребристи букви. Страниците миришеха на влага; когато вдигнах книгата към носа си, кихнах и очите ми се насълзиха. И какво? Просто така се случи, че я взех от рафта. Просто така се случи, че седнах на пода с подвити крака и я разлистих.

Една от приказките вътре явно е била много любима на някого, може би на брат ми — беше с подгънати ъгълчета на началната си страница и тук-там имаше петънца от кафе. „Смъртта кръстница“, онази, която мразех и винаги пропусках. В нея щом Смъртта застанеше до леглото на болен човек, до краката му, той вече й принадлежеше и умираше. За да измами Смъртта, добрият лекар обърнал болния наопаки, така че Смъртта се оказала откъм главата му и следователно не могла да го вземе. Логиката в приказките е странна и променяща се и героят няма как да знае това. Особено ако героят е рационален човек. Като лекаря във въпросната история.

Ако го направиш още веднъж, ще взема теб, вместо болния, казала Смъртта, но лекарят бил учен до дъното на душата си и не могъл да приеме, че играта на живот и смърт се играела така. Трябвало да има правила и той бил убеден, че само трябвало да обърне отново посоката на Смъртта. Но когато лекарят спасил момичето, което обичал, като я обърнал в леглото, за да промени съдбата й, Смъртта наистина взела него в замяна. Просто така. Без обяснения, просто едно-едничко категорично действие. Живот за живот.

Такъв ли е краят на историята? Не и в Андерсеновите приказки, където доброто и правилното побеждават, но това бяха Грим. Имало само едно правило на играта, която играели лекарят и Смъртта, а той го пренебрегнал: когато става въпрос за смъртта, е без значение дали е глава или опашка. Никой не може да избяга.

Това бе тъжна приказка, която не признаваше логиката и отхвърляше с лекота жалките опити на смъртния рационален човек да наложи ред в нейния свят. Озадачаваше ме, че от всички хора, които биха могли да се спрат на тази мрачна, странна приказка, именно брат ми беше избрал да я чете и препрочита. Спомних си как ме бе повикал да се прибера, когато стоях навън на верандата и гледах мама, която се отдалечаваше с колата. Да се обърна, това всъщност искаше той. Ако го бях направила, Смъртта щеше ли да ни отмине?

Тъкмо когато си мислех, че брат ми бе решил да ме избягва — почти не го бях виждала след удара, — той и Нина ме поканиха на парти у дома им. Бях толкова изненадана, когато Нед ми се обади, че казах „да“, въпреки че имах предвид „не“. Не си спомнях кога за последно бях ходила на някакви купони, като изключим сбирките на библиотеката в Ню Джърси, които организирах аз самата. Осъзнах, че се чувствах удобно да говоря само с хора, които бяха преживели някакви катастрофи и трагедии, дори и да не е лично, а само като свидетели — например моята физиотерапевтка Пеги, с която понякога излизахме на кафе. И, разбира се, Рени, не че той ми беше приятел, ни най-малко. Сега се приготвях и щях да ходя на парти с математици и учени.

Оказа се, че е редовна годишна сбирка на преподаватели и завършващи студенти на Нина и Нед. Затрудних се доста, докато стигна дотам; въртях се в кръг по завоите и пресечките в кампуса, които изглеждаха напълно еднакви. Дадох си сметка, че Нед и Нина не ме бяха канили нито веднъж у тях след преместването ми във Флорида, което си беше странно. Може би снаха ми не ме харесваше. Или пък Нед.

Къщата им бе модерна, измазана отвън с хоросан и с много големи, светли прозорци, разположена на задънена уличка в най-отдалечения край на кампуса на университета — дом на преподаватели от най-висока класа. Нищо чудно, че някои от най-видните съвременни американски учени избираха да преподават в Орлон; животът тук бе приятен, факт, който ме дразнеше по някаква необяснима причина. Усещах изтръпване в пръстите и тракане в главата си, когато паркирах отпред на алеята. Симптомите ми се усилваха, ако бях под напрежение. Излязох от колата и тръгнах по близката пътечка. Хубава морава. Хубави цветя. Мислех си за Лазарус Джоунс. Не трябваше да го правя, но макар да бе минала седмица, все още изгарях отвътре. Виждах щастливите възпитаници на Нед и Нина през еркерните прозорци на къщата. Имах чувството, че съм пристигнала от някаква паралелна вселена. Наречете я „Ню Джърси“, наречете я „отчаяние“, наречете я както искате.