Ледената кралица

— Може би. Просто ми сподели някоя от твоите малки, елементарни тайни. Но внимавай. Така може да станем приятели.

Бях изненадана. Макар за мен да беше поредният странник предполагах, че той смята, че сме по-близки, дори приятели. Но се оказа, че Рени не се лъжеше лесно. Може би защото бе свикнал хората да го отхвърлят. Слънцето грееше в лицето му и възприемах очертанията му размазано. Рени не изглеждаше никак зле, но нито едно от минаващите покрай нас момичета не го поглеждаше. Накуцването, болният крак, дупката в главата, ръкавиците. Това виждаха те.

Щеше ли да ме заболи, ако му дадях нещо? Съвсем малко късче от себе си?

— Отидох да видя Лазарус Джоунс.

Рени ме погледна стреснато, после отметна глава назад и се разсмя. Май даже се изкикоти.

— Пълни глупости. Майтапиш се с мен.

— Сериозно. Отидох.

— Глупости и пак глупости. Два пъти.

— Добре. Не ми вярвай, твоя воля.

— Стига де, разкажи ми. Наистина ли е прогонил Уайман с пушка?

— Не е била заредена. Джоунс не е искал да бъде използван като лабораторна мишка.

— Леле. Симпатия към дявола. Може би наистина си го видяла.

— Той не е дяволът. И трудно изпитвам симпатия към някого.

Ето това вече бяха пълни глупости.

— Притежава портокалова горичка — допълних аз и реших, че това беше достатъчно по тази тема. — Добре, сега ти ми кажи някоя от твоите тайни.

— Ето една — каза нажалено Рени.

Проследих погледа му. Няколко момичета отиваха към общежитията. Честно казано, не можех да ги различа една от друга. Всички бяха млади и красиви.

— Онази вляво. Блондинката. Айрис Макгинис. През пролетта бяхме в един и същи курс по история на изкуството. Дори не знае, че съществувам. Безумно влюбен съм в нея.

— Това не е съкровената ти тайна, нали?

Вместо да отговори на въпроса ми, Рени каза:

— Погледни я. Никой никога няма да се влюби в мен.

— Не си единственият човек в света с ужасен любовен живот. Аз съм точно до теб.

Нямаше нужда да знае за полицая на паркинга или за гаджетата на приятелките ми в гимназията, нито за това, че харесвах как пареха белезите по ръката ми и това, за което те ми напомняха. Седях там с Рени и се чудех дали изборът на червената рокля бе случайност. Дали част от мозъка ми все още можеше да усеща червения цвят така, както можеше да изпитва и желание?

Когато Рени тръгна за лекциите си, отидох до колата си и се запътих към библиотеката. Бях решила да подредя старата картотека. Поне това можех да направя, за да компенсирам отсъствието си. Взех изписаните от Франсис на ръка бележки и започнах да ги вкарвам в базата данни. Тя бе записвала на хартиения картон всяка книга, която читателят бе вземал. Имаше една жена, която бе взела всяка книга за архитектура, която имаше в библиотеката, после бе поръчала още — библиотеката закупуваше книги вместо читателите ни и им ги доставяше. За момент се замислих да я запозная с Рени, но после видях рождената й дата и открих, че въпросната дама беше на почти осемдесет години. Едва ли можеше да се конкурира с красивата Айрис Макгинис.

Беше четвъртък следобед и докато работех, чувах шума от читателската детска група. Франсис им четеше приказка на Андерсен — „Всеки на мястото си“, в която благородната героиня изобщо не приличаше на гъсарката от приказката на братя Грим. В тази история нямаше приковани към стената говорещи глави. Нямаше случаи на сгрешена самоличност, които не можеха да се оправят с махване на ръка. Няколко от майките ме поглеждаха от време на време. Предполагам, че все още част от децата имаха кошмари от последния път, когато бе мой ред да им чета. Нищо чудно, че майките им искаха да ме държат надалече. Ако проговорех, от устата ми можеше да излезе всичко: кръв, жаби, смърт, желания…

Занимавах се само с картоните. Целия следобед бях на буквата, А. Не след дълго стигнах до името на брат ми. Не го бях виждала от седмици; сега сякаш се бях сблъскала лице в лице с него. Изненадах се, че Нед въобще се бе записал в тази библиотека, тъй като университетската бе много по-богата. Научната библиотека в северното крило съперничеше на колекцията на университета в Маями, резултат от щедрото дарение на бивш възпитаник на Орлон, който бе изобретил пластмасова приставка за болни бъбреци. Но брат ми наистина имаше картон тук и, както се оказа, дори го бе използвал активно. Пъхнах картона в раницата си, за да го прегледам по-късно.

Докато се прибирах към къщи, се надигна вятър. Горещ вятър. Паркирах и излязох навън. Имах чувството, че съм се изгубила, както все по-често ми се струваше напоследък, че съм била пренесена във Флорида по някакъв неизвестен начин, който не проумявах. Мигнах и животът ми изчезна. Ето я Жизел, криеща се в бурените, опашката й се появяваше и изчезваше. Единственото близко създание, което имах тук. Последва ме през вратата и когато се отпуснах на дивана, скочи в скута ми и ме погледна въпросително. Вятърът минаваше свободно през мрежите на прозорците и въртеше вентилатора на тавана, въпреки че го бях изключила. Извадих картона на брат ми и Жизел го потупа лекичко с лапичката си.

Чук-чук. Кой е там?