Ледената кралица

Влязох в колата си и потеглих, но бях объркана. Озовах се на магистралата, но поех в грешната посока и карах на север доста дълго, преди да се усетя, че Орлон бе на юг. Най-накрая намерих къде да обърна и после отбих за почивка. Използвах тоалетната и си купих бутилка вода. Касиерката ми направи комплимент за червената ми рокля и чак тогава осъзнах защо Лазарус Джоунс се бе разсмял, когато споменах за загубата на тази част от цветното си зрение. Разбрах защо мъжете на бензиностанцията, където бях спряла преди, ми подсвирнаха. Те бяха помислили, че знаят коя и каква съм аз заради червената ми рокля. Стана ми горещо и се притесних; на ръката ми започнаха да се появяват мехури — там, където Лазарус Джоунс ме беше докоснал. Когато бе прошепнал в ухото ми, то направо бе пламнало.

Прибрах се у дома, съблякох роклята си и я закачих в гардероба. На следващата сутрин, когато отидох до колата си, забелязах, че одометърът беше спрял. Дали беше резултат от близостта с Лазарус Джоунс? С мен също нещо не беше наред. И този път причината със сигурност бе Лазарус. Навсякъде, където ме бе докосвал, имах следи от изгаряне. Отидох в Здравния център на университета в Орлон, за да потърся сестрата, която ме бе преглеждала по време на проучването. Казваше се Джун Малоун и беше година или две по-млада от мен.

— Пропуснахте няколко срещи — каза тя.

— Така ли? — сякаш някога отново щях да отида там. — Това наистина ме боли — показах й ръката си.

Джун ми даде някакъв мехлем за кожата, но имаше доста скептично изражение. Може би отстрани изглеждаше така, сякаш сама се бях наранила, например с гореща маша.

— Кожата ми е много чувствителна — обясних аз.

— Виждам.

— Сериозно, и най-дребното нещо може да ми повлияе — уверих я аз.

— Трябва да добавим това в досието ви в проучването. Всички нови ефекти са от значение.

— Вижте, не си падам много по такива неща. Тези проучвания не облагодетелстват ли преди всичко лекарите и учените, а не пациентите?

Съгласих се да посетя отново кардиолога, който се казваше Крейвън и отговаряше за моя случай, но като че ли никога не ме разпознаваше, когато ме видеше. За щастие познаваше сърцето ми. Предполагам, че при неговата професия това беше по-важното. Направиха ми ново ЕКГ и Крейвън започна да изучава резултатите ми. Попита ме дали сърцето ми бие по-учестено. Признах, че понякога се случваше. Даде ми рецепта за нитроглицерин и ми каза да слагам хапче под езика си всеки път, когато сърцето ме заболеше. Можело да се разболявам по-често от ангина като следствие от неврологичния и кардиологичния шок, които бях изпитала след удара. Било напълно нормално. Тръгнах си оттам с мехлема и нитроглицерина си, поредният напълно нормален пациент с разбито здраве.

Зърнах Рени, докато минавах през кампуса. Беше първата седмица на лятното училище и той посещаваше курс по съвременна архитектура; това беше специализацията му. Исках да го избегна, нямах никакво желание да завързвам приятелства. Но той ме забеляза и ми извика да го изчакам, така че спрях.

— Опитваш се да се измъкнеш, а? — Рени носеше шорти в цвят каки, кецове, тениска с надпис на университета и своите дебели кожени ръкавици.

— Ходих да ме прегледат, появиха ми се някакви отвратителни рани по кожата — показах му ръката си. Седнахме на пейка под една палма.

— Искаш ли да се сменим? — каза той. Когато видя погледа ми, добави: — Пошегувах се. Опитвах се да разведря атмосферата. Не се чувствай виновна, че моите ефекти са по-лоши от твоите. Ние сме над тези неща. Нали сме колеги от групата на оцелелите и т.н.

Предполагам, че като приятели двамата си пасвахме по някакъв странен начин. Той ми разказа малко за живота си — родителите му бяха лекари в Маями, по-малката му сестра все още бе в гимназията. Единственото нещо, от което някога се беше интересувал, бе строенето на сгради; бил обсебен от архитектурата от първия път, когато си бе играл с кубчета. Сега, след като ръцете му бяха пострадали, се страхуваше, че мечтата му да стане архитект все повече се отдалечаваше от него.

Рени бе само на двайсет и една години, но когато заговореше, изглеждаше по-голям. Наблюдаваше студентите, които минаваха покрай нас. Видях в очите му за какво мислеше — другите нямаха представа какво бе преживял. Те се движеха в свят, в който хората не накуцваха, нито имаха дупки в главата си. В тяхната вселена никой не носеше ръкавици, когато температурите минаваха 35 градуса. Никой не се събуждаше посред нощ от болка, сам. Странник в своя собствен живот.

— Мислиш ли, че всеки има своя съкровена тайна, онази, най-голямата, най-дълбоката, която го определя като личност? — попита ме Рени.

Разсмях се, прикривайки своята настояща тайна, Лазарус Джоунс.

— Не смяташ ли, че сме малко по-сложни от това? Нямаме ли всички ние своите тайни, които никога не свършват?

— Малки, елементарни, да, естествено. Нямам предвид тях. Кого обичаш? С кого спиш? Всички ги имат. Говоря за съкровената тайна. Същността на човека. Ако я откриеш, ще разбереш и загадката на въпросния човек.

— Това ли е твоят начин да ме накараш да ти се доверя?