Ледената кралица

Исках само да бъда някой друг. Толкова много ли беше? Нима исках всичко? Затова бях дошла тук. Всъщност вече се случваше. Жената, която бях преди, никога нямаше да измине тези осемдесет километра, никога нямаше да доближи вратата на непознат и да потропа на нея, неведнъж, а цели три пъти. Един път за леда. Втори път за снега. Трети път за изтърканите гуми на пътя.

Всичко миришеше на жега; прахът се надигаше от пръстта и прогаряше носа ми, щом го вдишах. Бях на място, където никога не бе имало лед. Където януарският ден бе абсолютно същия като деня през юли. И аз като Голия мъж, който плачеше, исках да знам разликата между реалността и съня. Ощипах се, за да разбера дали не сънувах и в момента. На кожата ми остана следа от пръстите ми. Предположих, че бе червена. Мисля, че бе добър знак.

Бях готова да получа това, което заслужавах.

В теорията на хаоса има ли значение какъв цвят е пеперудата? Щеше ли нещо значително да се промени в това, което последва, ако виждах всички цветове? Дали Лазарус Джоунс щеше да отвори вратата, ако роклята ми бе бяла, както смятах аз, а не червена, каквато бе в очите на всички други?

По-късно той ми каза, че онзи първи път, когато отидох да го видя, е видял ето това през прозореца: жена в червена рокля на верандата. Абсолютно не на място, не в подходящото време, упорито тропаща по вратата. Очевидно решена да влезе вътре. Той обикновено държал щорите спуснати, когато разни хора идвали да го търсят. Бе прогонил доктор Уайман с пушка. Нямал никакво желание за посетители. Не разговарял дори с работниците, които наемал. Но червената рокля привлякла вниманието му. Това ми каза след време. Може би му бях напомнила за плодовете в овощната му градина, искрящи на ярката слънчева светлина. Бях нещо неочаквано за него, нещо, което не можеше да спре.

II.

Аз от своя страна бях готова за всичко и нищо. Мислех, че всеки момент ще избухна, както когато забих ръката си в прозореца в болницата. Казах си, че ако той не излезе до пет минути, ще си тръгна. Може би наистина щях да получа това, което заслужавах: нищо. Още няколко минути и щях да бъда благодарна за възможността да се обърна и да избягам, така, както правех винаги. Не бях мислила какво щях да правя после. Да си тръгна и какво? Да шофирам по магистралата и да се забия в някоя канавка? Да скоча в пропаст? Да се прибера, да легна на дивана и да вперя поглед във вентилатора на тавана? Знаех само, че искам да се махна. Да бъда напълно различна и нова. Чувствах се като онези хора от приказките, които внезапно се озовават в кожата на друго създание, пленени в тялото на тюлен, на кон, на птица…

Лазарус Джоунс излезе на верандата. Аз сведох очи надолу; ако той видеше изражението на лицето ми, щеше да се изплаши. Ако погледнех в огледало, щях да изплаша себе си. Бях уплашена, разбирате ли… Оглеждах се в смърт и желания, пленена в погрешната кожа. Бях магарето, грозно и ревящо, гъсарката, молеща за милост, просякът, нуждаещ се от комат хляб. Презрамките на роклята ми се свличаха от раменете ми. Нямаше значение. По лицето и пръстите ми имаше прах. Той беше разполагал с четирийсет минути, за да разбере всичко; аз исках само малка частица от това, което бе научил от другата страна. Не исках да му правя дисекция, нито да го снимам или да измервам радиоактивността под кожата му. Просто исках да бъда в присъствието на човек, който не можеше да бъде убит.

Над главите ни прелитаха птици; виждах сенките им над дъските на верандата. Болеше ме, докато дишах. Сигурно трябваше да се извиня за натрапването си или да му кажа, че бях дошла от толкова далече само за да го попитам колко трябва да се страхувам от смъртта. Трябваше да му кажа, че най-ужасното нещо на света е желанието, което се сбъдва. Но стоях там и мълчах. Така, както бях мълчала толкова много пъти преди.

— Кой ви каза да дойдете тук? — попита той.

Какво се предполагаше да му отговоря? Съдбата? Пеперудата от другия край на света? Магарешката кожа, която носех и която ме сърбеше ужасно? Едно осемгодишно момиче, което някога си пожела нещо на един дъх и това промени всичко?

— Интервю ли искате? — продължи Джоунс.

Пристъпи напред и ме хвана за ръката. Да не би по този начин да проверяваше дали ще кажа истината? Можеше ли да прави това, както можеше да спира часовниците?

Докосването му беше толкова горещо, че за малко да припадна. Но вероятно нямаше нищо общо с мълнията.

— Аз съм библиотекарка, не журналистка. От Орлон. Просто исках да ви видя лично. Говореха за вас в групата ми на оцелели след удар от мълния. Казаха, че сте умрели и после сте се върнали и сега не се страхувате от нищо. Тогава защо се притеснявате дали съм тук или не съм? Нали вече нищо не може да ви изплаши?

Това бяха повече думи накуп, отколкото бях казвала от години. Изтощих се от говоренето. Имах чувството, че трябва да вадя думите от гърлото си като камъни с остри ръбове, които бях погълнала.