Ледената кралица

Джоунс ме погледна по-внимателно, след като вече знаеше, че и аз съм била поразена от гръм. Не бях просто случайна жена, нямаща представа през какво бе преминал. Пусна ръката ми.

— Ако говорят подобни неща за мен, значи са идиоти. А ако не се страхувах от нищо, значи и аз щях да съм такъв.

Изучаваше ме, от главата до петите. Беше ми много топло. Спомних си, че бях във Флорида. Спомних си, че тук никога не валеше. Можех да бъда честна. До определена степен.

— Ударът порази лявата ми страна — казах аз. — Имам неврологични увреждания. Както и някои сърдечни. И не мога да виждам червения цвят.

Той се разсмя силно; за миг лицето му се промени напълно.

— Това забавно ли е? — попитах аз.

Лазарус спря да се смес. Втренчи се в мен.

— Може би.

— Няма да насочите пушка срещу мен, както сте направили с доктор Уаймаи, нали?

— Тя не беше заредена. Но той избяга, преди да го разбере.

Никой не беше казал за Лазарус Джоунс нещо друго — че беше много красив. По-млад от мен; двайсет и пет или трийсет, не можех да определя по-точно. Очите му бяха тъмни, потъмни от моите. Запитах се дали това, което бе научил през онези четирийсет минути, го бе изпепелило. Носеше бяла риза с дълги ръкави, стари дънки и работни ботуши. Косата му бе тъмна, неподстригвана от дълго време; вече бе по-дълга от моята. Когато се взираше в мен, в погледа му имаше нещо горещо, сякаш можеше да те подпали, ако поискаше. Ако му дадеш основание да го направи.

— Е, вече си тук — каза по-небрежно Лазарус. — Какво искаш?

Стори ми се, че въпросът е подвеждащ. Ако не отговорех правилно, може би щях самата аз да се превърна в пепел. Да изгоря жива.

Гледахме се втренчено един друг. Ударът в стъклото бе нищо в сравнение с това. Бях напълно, с цялото си съзнание в този момент, не съществуваше никакво друго време. Когато се замислех за Ню Джърси, сякаш си спомнях за някаква страна от приказките или митологията.

Трябва да правиш това, от което най-много те е страх, нали така? Във всяка приказка правилният път беше трудният, онзи, който прекрачваше границите, минаваше през препятствията, през полето от огън. Пристъпих напред и обвих ръцете си около шията на Лазарус Джоунс, за да бъда близо до него. Всеки човек си има тайна, тази беше моята: не можех да започна, ако не разберях смъртта.

Лазарус Джоунс миришеше на сяра. Хората дори с малко разум бягат от огъня, но не и аз.

— След като си го правил вече веднъж, страхуваш ли се да го направиш отново?

В отговор той ме притегли по-близо към себе си, само за миг. През това време не чувах тракането в главата си, нито едно щракване. Не усещах уханието на портокалите, не чувствах песъчливата прах.

— Това си е моя работа. Не мисля, че ще останеш доволна, ако го разбереш от личен опит.

Откъсна се от мен и ми обърна гръб. После спря и се обърна. Все още бях там. Не си ме бе измислил, нито бе успял да се отърве от мен. Поне засега.

— Искаш да знаеш от какво се страхувам?

Сянката му падаше по двора между нас двамата. Тъмна сянка. Слънцето вече не ме заслепяваше. Виждах лицето му. Може би кимнах. Трябва да съм го направила, защото той заговори.

— Най-много се страхувам от живите — каза Лазарус Джоунс.

Прибра се отново в къщата си. След като затвори вратата зад себе си, чух как спуска и резето. Почувствах се изгубена, стояща отвън. Потях се от слънцето. Беше толкова горещо, че в небето нямаше нито една птица. Всички се криеха в сенките.

Група мъже също бяха приседнали на сянка под високо дърво, докато си почиваха от брането на портокали. Един от тях се приближи до мен, докато вървях към колата си. Беше млад, сигурно още ученик, кльощав и висок. Имаше приятно лице и любопитни очи, а косата му стърчеше във всички посоки. Напомни ми за Рени, но беше по-здрав и по-силен; дланите на ръцете му бяха груби и покрити с пришки. Зачудих се дали му причиняват голяма болка, дали ги мажеше с вазелин, дали момичето, което го обичаше, поставяше пръстите му в устата си и го лекуваше с целувката си.

— С Джоунс ли говорехте? — попита ме момчето.

— Съвсем за кратко, да — отвърнах аз.

— Той никога не говори с нас. Оставя ни парите, които ни дължи, на верандата. После търговецът на плодове изпраща камионите си и хората му ги натоварват, без да общуват с него. Никога досега не го бях виждал, дори отдалече. Вие бяхте съвсем близо до него. Много ли е деформиран, как изглежда?

Деформиран ли? Не. Просто красив. Но не мислех, че е моя работа да коментирам защо той иска да живее толкова изолирано.

— Не бих казала.

— Всички се чудим за това. Все пак е бил ударен от мълния и сигурно е много страшен.

— Не видях нищо такова.

— Кажете ни, ако откриете. Може би работим за някакъв изрод — момчето се разсмя при тези думи. — Може да е кръвопиец, който нощем изпълзява от гроба.

— Не е — казах аз. Просто е красив, посипан отвън и отвътре с пепел, и затръшна вратата в лицето ми. Това беше.

— Но няма как да сте сигурна, нали? — предизвика ме хлапакът. Останалите мъже му подсвирнаха и извикаха името му, така че той се обърна към тях. — До скоро! — каза ми последно, докато бавно се връщаше към групичката си.