Ледената кралица

Преди да тръгна, бях потърсила адреса на Сет Джоунс в телефонния указател, после си намерих карта на окръг Орлон. Целта ми беше по-далече, отколкото смятах. Флорида бе по-голяма от Ню Джърси и хората шофираха повече. Това, изглежда, изобщо не ги притесняваше, също като жегата, като мълниите, като влечугите, които можеше да намериш да пълзят из кофите си за боклук. Когато ти кажеха, че мястото е „наблизо“, можеше да означава, че е на стотина километра. Реших, че ще забравя за времето. Какво толкова бе направило времето за мен? Когато най-накрая слязох от магистрала, от двете страни на пътя, по който поех, се появиха горички с овощни дръвчета. Пътят ставаше по-тесен, горичките — по-големи. Лимонови дървета, портокалови и после табелата за имота на Джоунс. Тук бе станало. След няколко седмици се навършваше година от смъртта му. Бях намерила статия в стар брой на „Орлон Джърнал“ в мазето на библиотеката. Неколцина души, пътуващи по магистралата, бяха видели светкавицата — била абсолютно права, насочваща се от изток на запад, като изстреляна ракета. Последвала огромна буря, изсипал се пороен дъжд. Случайно минаващ покрай имота на Джоунс човек видял дълбока дупка в земята, от която се издигал черен пушек.

Повикал линейка и екипът, който пристигнал на мястото, обявил жертвата за мъртва в 16:16 часа. Сет Джоунс нямал сърдечен ритъм, нямал пулс и не дишал. Опитали се да го съживят, но безуспешно. Мъртвецът бил закаран в моргата на болницата и четирийсет минути след като бил ударен от мълнията, служителят на смяна се обърнал и видял, че гърдите на жертвата се надигали и спускали под пластмасовия чаршаф. Пренесли го веднага в интензивното. Пръстите на ръцете и краката му били черни от саждите, тялото му издавало жужащ звук и било много горещо на допир. Сърдечният му ритъм все още бил бавен, затова го поставили във вана, пълна с лед, надявайки се, че жизнените му функции ще се възобновят. Получило се. Мъжът простенал, потръпнал, надигнал се от ваната и поискал дрехите и обувките си. Мистър Джоунс напуснал болницата час по-късно, след като отказал всички медицински услуги, които му били предложени, и се запътил към автобусната спирка.

Мозъкът на всеки друг щеше да бъде безвъзвратно увреден, ако изобщо беше възможно да се случи такова възкресение. Но Лазарус Джоунс бе взел автобуса и се бе прибрал у дома. Според някои хора ледът бе предпазил органите му, други казваха, че съживяването му е чудо. Или пък всичко е било измама. Може би изобщо не е бил мъртъв и е имало някакъв номер — като при йогите или при фокусниците, които искат да се прочуят; може би той умеел да забавя сърдечния си ритъм и да спира дишането си, докато се реел между световете.

Четирийсет минути, толкова време го е нямало. Оттук дотам и обратно. Беше ми нужно повече време да шофирам от Орлон до това място.

Първото, което забелязах, когато отбих по прашната дълга алея, беше дупката в земята. Не само че все още бе тук, но беше и много по-голяма, отколкото пишеше във вестника — около метър широка. Няколко дървета бяха изтръгнати от пръстта и бяха паднали наблизо. Тези, които се издигаха непокътнати в близост до дупката, изглеждаха странно; плодовете им бяха бели като снежни топки. Предположих, че всеки, който не беше с повредено зрение като мен, щеше да ги види като оранжево-червени. Спрях колата, излязох навън и вдигнах един плод, паднал на земята. Донякъде очаквах да бъде студен, но той бе топъл и ароматен. Разделих го на две и го вкусих. Чувствах се като слепец, който най-накрая бе докоснал с ръка лицето на човека, с когото се бе любил, без да го вижда. Абсолютната изненада да разбираш и приемаш нещо изцяло и напълно, познатия вкус на портокала. Изядох го до последното парченце.

Избърсах ръцете си в новата си рокля и се върнах в колата. Карах още малко, после видях къщата и спрях. Не беше нещо особено. Стара фермерска къща с ламаринен покрив. Когато валеше, капките дъжд сигурно удряха по покрива като куршуми; не можех да си представя какъв ли бе звукът, когато имаше градушка. Останах неподвижна в колата си четирийсет минути; толкова, колкото той е бил мъртъв. Исках да усетя колко дълго е всъщност това време, ако въобще беше възможно подобно нещо. Могат ли четирийсет минути да бъдат цяла вечност? Можеш ли да пристъпиш напред към страха като един човек и да се завърнеш напълно различен? Спомних си за онази сутрин, когато се събудих и майка ми я нямаше. Заскреженият сняг по стъклото на прозореца. Бледите лъчи на слънчевата светлина. Брат ми почиства кухнята с гръб към мен. Върни се в леглото, каза ми той. Прекалено рано е. И аз го послушах. Сънувах сняг и лед, докато чух баба ми да ме вика.

Сега се намирах на място, където имаше оранжеви портокали в полето. Където високо в небето се носеха малки облаци. Все още чувствах вкуса на желанието, което се бе родило в мен толкова отдавна. То бе стояло там през цялото това време, заседнало в гърдите ми, на мястото, където трябваше да се намира сърцето ми, точно под белега от мълнията.