Ледената кралица

Преминахме към това, за което хората наистина искаха да говорят. Слуховете, свързани с мълнии, бяха особено популярни. Истории, започващи с фрази като „по-голяма от…“, „по-лошо от…“, „чухте ли за…“. Чух история за мъж, който бил убит от мълния, после се надигнал и извървял десет метра и полегнал в купа сено. За жена, на която се изпотрошили всички чинии от сервизите в бюфета и, когато мълнията преминала през апартамента й. Само чиниите. Научих, че откритите полета са опасни, че някои мълнии изпълват стаите с дим, че кравите често стават жертва на мълнии, а тези, които оцеляват, дават пресечено, жълто мляко. Но историите, от които групата най-много се интересуваше, бяха за хора, които са умрели вследствие от удара и после са се върнали към живота.

Съществуваше теория, недоказана, но приемана от мнозина в стаята: теорията за отложената жизненост. Тъй като мълнията може да прекрати целия физиологичен и мозъчен метаболизъм на жертвата, като късо съединение, човекът може да си „отиде“ — и официално, и медицински да бъде обявен за мъртъв — и после, след изключително дълго време, много повече, отколкото изглежда приемливо за логичния свят, да се върне отново. Защо бе възможно това възкресяване на подобни хора оставаше напълно необяснимо. И въпреки това се бе случвало.

Близо до Джаксънвил имало възрастен мъж, например, който според слуховете бил удрян два пъти от мълния, на два пъти умирал и после се съживявал, не че някой го бе виждал с очите си. Наричаха го Драконовия мъж. И още по-близо, друг, когото наричаха Лазарус Джоунс, точно тук, в окръг Орлон. Той беше определено истински, съществуването му бе документирано в моргата и в болницата. Сет Джоунс, така се бе казвал, преди да възкръсне.

Усетих как нещо странно премина през тялото ми. Ток. Беше свързано с човека, който се бе сблъскал със смъртта и я бе победил. Внезапно се бях заинтересувала от нещо.

Това не ми се бе случвало от дълго време.

И така, какво бе направил този мъж? Нещо голямо? Нещо по-специално? Колко лошо бе пострадал? Приведох се напред и придърпах стола си към вътрешния кръг, за да чувам по-добре. Носеха се слухове, че Лазарус може да изпържи яйце само върху масата, толкова висока температура излъчвало тялото му. Присъствието му някъде причинявало електромагнитни смущения; ескалаторите тръгвали нагоре, вместо надолу, крушките гърмели, часовниците спирали. Бил метър и шейсет, когато го ударила мълнията, след това станал метър и осемдесет. Мълнията го бе разтеглила по някакъв странен начин, бе пренаредила молекулите вътре в него, бе променила личността му отвъд човешките представи. Сега излъчвал толкова много горещина, че можел да яде само студени храни; всичко, което поглъщал сурово, ставало готвено, докато навлизало в тялото му. Бил мъртъв четирийсет минути, без сърдечен ритъм, без пулс. Невъзможно, разбира се, и все пак бе вярно — документирано от медиците от спешното. Когато Лазарус се надигнал в моргата, очите му били толкова черни, че не можело да се определи къде са зениците му. Не че той позволил на някого да го изследва и анализира. Нито очите му, нито сърцето му, нито дробовете му.

— В какво състояние се е върнал към живота? — попитах аз Рени. — След цялото това време не трябва ли мозъкът му да е безвъзвратно увреден?

— Не и ако теорията за отложената жизненост е вярна.

Шепнехме си, допрели колене. Чувствах, че Рени има тремор. Ако не внимавах, щях да започна да го съжалявам и да се привържа към него.

— Учените се опитали да изследват този тип Джоунс, но той не поискал да говори с хората от университета. Предполагам, че го тресе параноята. Чух, че е прогонил доктор Уайман от имота си с пушка.

Уайман, неврологът, който бе попитал дали съм откачила, когато забих ръката си в прозореца.

— Може би този Лазарус е прав — казах аз. — Уайман е и мой лекар. Може би не бива да позволяваме да ни третират като опитни мишки.

— О, аз нямам нищо против. Поне ни дават закуски и ядки, а не само стърготини.

Рени се ухили, после се надигна и се запъти към масата с храна. Видях, че и той куцукаше. Стъпалото, през което бе минала мълнията, потреперваше и се бе изкривило; явно нервите в целия му крак бяха повредени. Оттук и треморът, и поклащането, когато вървеше. Извърнах очи. Не исках да си представям как бе заел позиция, за да удари топката, как бе излязъл с приятели навън, за да прекара един страхотен ден и после…

Исках да възприемам нещата отново в бяло и ледено, както преди. И все пак усетих, че тези хора ме бяха трогнали по начин, който все още не разбирах. Може би защото животът на всеки от нас бе съсипан толкова уникално, всичко бе станало против законите на логиката. Обърнах се и видях Голия мъж да седи там, отпуснал глава на ръцете си със затворени очи. Спеше. Жената до мен, която била поразена, докато подрязвала живия си плет, докосна устните си с пръст — шшшш…

— Горкичкият… — прошепна тя.