Ледената кралица

В университета в Орлон научният екип работеше отзад напред, като се опитваше да разбере гръмотевичната дейност, изучавайки ефектите й върху човешката физиология. Групата на оцелелите се събираше вечер в кафенето на Научния център. Лятното училище още не бе започнало; засега кампусът бе спокойно място. Не вярвах в групите за подкрепа; имах ли някаква причина да го правя? Нищо не можеше да ме спаси. Брат ми обаче настояваше, че посещенията на сбирките бяха част от изследването, към което бях причислена. То щеше да послужи за едно по-голямо, общо благо — нещо, за което рядко мислех. Нед ми се обади няколко пъти да ми напомни и настоя поне веднъж да довърша нещо докрай. Предполагам, че беше прав. Но нямах никакво желание да вървя из кампуса на университета, без значение колко пуст щеше да бъде, с все така окапващата си коса, подпирайки се на бастуна, от който продължавах да се нуждая. Накуцването ми сякаш имаше собствен живот, сякаш бе малко дяволче, което си проправяше път из нервната ми система и пощипваше нещо тук, после друго там. Напомняше ми коя бях аз и коя никога нямаше да бъда.

Може би в последната минута щях да се откажа, подсъзнателно забравяйки часа, датата или мястото на срещата, но Нед ми изпрати доклад, които беше сигурен, че ще ме заинтересува. Намираше се в папка „Голият мъж“. Как можех да устоя?

Голият мъж бил работник по покривите — опасно занимание, както вече знаех от новите си съвети за безопасност при гръмотевични бури. Когато го ударила светкавицата, работел на покрива на своята тъща. Бил на четирийсет и четири години, метър и деветдесет, сто и осем килограма. Оплешивявал, но имал брада. По време на инцидента бил изпил две бири, но определено не бил пиян. Работел сам. Никога не бил печелил от лотарията, никога не бе имал куче, никога не бе давал обещание, което да не спази после. Поне до съвсем скоро.

В онази вечер си пеел песента на Джони Кеш „Огнен пръстен“. По-късно осъзнал, че тази песен се въртяла в главата му, защото напоследък имал връзка с млада жена, работеща в търговския център в Смитфийлд. Жената на Джони Кеш написала „Огнен пръстен“, когато двамата се влюбили — по това време били женени за други хора. В тази песен имало силно желание, страст, копнеж… Може би затова Голият мъж оправял покрива на тъщата си в онази неприветлива вечер. Вина и желание, лоша комбинация. Предвиждали се гръмотевични бури, но той смятал, че ще му стигне времето. Надявал се тайничко, че доброто дело ще компенсира прегрешението му.

Той грешал.

Когато бил по средата на работата си, чул съскащ звук и се усетил, че мисли за ада и дали ще се озове там, ако такова място съществувало наистина. Пръстите му започнали да изтръпват. И после видял как Луната пада от небето; или поне така му се сторило отначало. Но Луната имала опашка и това със сигурност било лош знак. Кълбовидна мълния; паднала върху покрива и се затъркаляла надолу. Приличала на комета, насочила се право към него, синьо-черно нещо, което било напълно солидно и истинско, колкото камион или огромен ботуш, или жив, дишащ човек. Голият мъж си помислил, че ще се изправи лице в лице не с някой паднал ангел, а със самия дявол. Замислил се за всичко, което не бил направил в живота си. И внезапно да си има куче му се сторило най-важното нещо в света.

Съскането станало по-силно и после осъзнал, че се намира на тревата, напълно гол, с изключение на работните си ботуши. Дрехите му представлявали купчина пепел, а брадата му я нямало. На снимките в папката Голият мъж стоеше на фона на бял екран; приличаше на бебе, с широко отворени очи, току-що дошъл на този свят. Брат ми знаеше, че ще поискам да го видя на живо. Бях библиотекарка все пак; винаги исках да разбера как свършва историята. Дали си беше взел куче? Дали бе сложил край на любовната си връзка? Дали си бе намерил друга работа, която не е толкова близо до небето?

Зърнах Голия мъж в мига, в който влязох в кафенето. Май бе отслабнал доста след инцидента. Използваше бастун, също като мен. Със сигурност и в него имаше някакво вътрешно дяволче, което човъркаше нервната му система, но той бе от мълчаливия тип. Взираше се право пред себе си и останах с впечатлението, че е бил принуден да дойде тук, също като мен. Някой бе настоял, че ще бъде добре за него, пречистващо, сякаш нещо можеше да бъде такова за хора като нас.

Повечето хора в групата с удоволствие говореха за това, което им се бе случило, и за ефектите от поразяването — така наричаха симптомите си. Голият мъж продължаваше да мълчи, но останалите се проучваха взаимно, сякаш всеки един бе отделен химически експеримент, който се бе развил в странна посока. Но след всичко, което бяха преживели, кой можеше да ги вини за това? Те не мрънкаха, нито се оплакваха; придържаха се към фактите. Повечето също като мен имаха главоболие, гадеше им се и понякога се чувстваха дезориентирани.