Ледената кралица

В края на месеца неврологът, който отговаряше за моя случай, доктор Уайман, каза, че имам чудесен напредък. Знаех, че не е вярно. О, да, замених проходилката с бастун, от физиотерапия два пъти седмично минах само на веднъж, а после започнах да правя упражненията си сама. Пеги отиде при нов пациент, възрастен мъж, който паднал по стълбището и си изпотрошил всички кости на краката. Що се отнасяше до нея, тя си беше свършила работата с мен. Здрава и наслаждаваща се на времето във Флорида, убедена съм, че така разказваше на стареца със счупените крака. Доктор Уайман вероятно ме обсъждаше с колегите си. Толкова добър напредък! Дори когато най-накрая му споделих за проблемите си със зрението, той настоя, че не си струва да се притеснявам толкова за неспособността си да възприемам един-едничък цвят. Може би за него беше нищо, но за мен загубата на червения цвят бе смазваща; празнотата, която остави тя след себе си, ме разплакваше. В моя свят черешата не се различаваше от камъка. О, как ми липсваха нещата, които преди не ми бяха правили впечатление. Ябълка, карамфил, птица, която знаех, че трябва да е чинка, а за очите ми беше сива като гълъб.

Нямаше думи, с които да опиша колко грешеше Уайман с твърдението си за моето състояние. Всъщност се влошавах. Плачът, студенината отвътре, страха, който изпитвах всеки път, когато прекрачвах прага на вратата. Как можех да кажа на лекаря, че бърка за мен? Аз сама не се разбирах. Не можех да облека в думи болката си; това бе болката на пустотата. Страхувах се от времето, от климата, от самия въздух. С какво можеха да ми помогнат сега съветите за безопасност? Избягвай водата, металните предмети, покривите на къщите; не говори по телефона по време на гръмотевични бури; не мисли, че стъклото може да те защити; дори ако бурята е на десет километра от теб, пак не си застраховай срещу удар от мълния. Избягвай живота, може би това беше единственият правилен съвет. Номер едно в списъка за безопасност. Стой далеч от всичко.

Нямах думи, само действията щяха да ми помогнат. За да обясня на лекаря си колко малък бе всъщност прогресът ми, за да му покажа от какво бе съставен моят свят, протегнах ръка и я забих в прозореца. Беше поразяващо тъпа постъпка, но може би Пеги бе права. Може би наистина исках помощ, може би отчаяно жадувах за нея. Бях затворена зад стъклен купол, студена, празна, мъртва отвътре. Такова беше състоянието ми, докторе, ако толкова искаш да знаеш: натрошена на парченца.

В Научния център бе прохладно, температурата се контролираше с климатици. Бе доста стряскащо, когато горещият тежък въздух отвън мина през счупения прозорец в студената стая. Лекарят отскочи назад. Подът се покри със стъкла, които заблестяха като малки диаманти. Честно казано, самата аз бях смаяна. Сякаш момичето от моята детска приказка внезапно се бе втурнало напред срещу своята защитна клетка от синкав лед и се бе опитало да я разбие.

— Мили боже! — каза Уайман. — Какво мислиш, че правиш?

От ръката ми се стичаше кръв, поне така предполагах. На мен ми приличаше на бял сос.

— Да не си полудяла? — попита ме лекарят.

Това май не беше много професионален въпрос. И все си мислех, че той трябваше да ми даде отговор, а не аз. Нали Уайман беше диагностикът; той бе толкова сигурен, че се подобрявам.

Чистачките вече разчистваха стъклата и шумът от работата им се сливаше с потракването в главата ми, така че спрях да го слушам. Откараха ме с линейка обратно в болницата, въпреки че ми трябваха само няколко шева на ръката. Исках просто да изтъкна по-ясно гледната си точка. Какво лошо имаше? Ето бях му разкрила всяка частица от мен: кръвта, паниката, мъката. Буква по буква ли искаше да му го кажа?

През следващите четирийсет и осем часа ме поставиха под наблюдение — преглеждаха ме интернисти и психолози — и през цялото това време се стараех да бъда изключително мила с всички. Удаваше ми се с лекота, бях овладяла това умение още в гимназията. Ще бъда тази, която искате да бъда, момичето, което знае как да слуша другите. Не след дълго медицинските сестри ми споделяха любовния си живот, както го правеха приятелките ми в училище. Диетоложката ме хареса особено много. Майка й умираше; тя затвори вратата на стаята ми, за да си поплаче пред мен. Не й разказах собствената си история, как майка ми тичаше към колата си, след което бе загинала, как баба ми плачеше в съня си.

Но през цялото време, докато бях в психиатричното отделение, се чувствах като изваяна от лед. Онзи първи срив у дома, когато се разплаках, явно бе аномалия. В болницата се опитах да съзра поне отдалече планините, но имаше само мрежи на прозорците и високи палми. Нещата, които осъзнавах най-ясно, бяха тези, които не можех да видя: мушкатата в неясен цвят в саксиите на первазите, сивите и черни квадрати на таблата, които би трябвало да бъдат също в други тонове, устните на сестрите, докато ми говореха — снежнобели, изглеждащи напълно замръзнали.