Ледената кралица

Бях напълно парализирана, безпомощна и просто стоях там и гледах как топката пада на пода. Чух силен шум: експлозия, като изстрел от пистолет. Спомних си за ледените капки дъжд, които удряха по покрива на верандата и отскачаха като рикошет встрани, когато майка ми се опитваше да запали двигателя на колата си. Звукът на смъртта. Тъп звук от това, което не можеше да бъде спряно. За миг си помислих: Това е краят на света. Моят свят, имах предвид. В известен смисъл това беше вярно. За секунди всичко се промени. Ако се бях обърнала наляво, вместо надясно, може би нямаше да се случи; ако мухата, която преследвах, не беше минала през дупка в мрежата; ако никога не бях напускала Ню Джърси, ако онази пеперуда в Южна Америка не бе разперила крилете си и с един замах не бе променила всичко, сега и завинаги.

Когато се събудих в болницата, знаех, че поне част от моето желание се бе сбъднала. Усещах го, горчивия вкус на смъртта. Желанието, което се роди в сърцето ми, когато пътувахме с колата към Флорида, бе изпълнило наполовина своята мисия, но бях все още жива. Не можех да помръдна лявата си страна. Ръце, крака, тяло — всичко бе пострадало. Нямаше увреждане на вътрешните органи, дробовете и бъбреците ми бяха здрави. Но сърцето бе засегнато, имаше и неврологични проблеми — двете най-чести причини за смърт при хора, ударени от гръм. Същевременно ме информираха какъв голям късмет имам, че се намирам в Орлон, където жертвите на мълнии били повече, отколкото където и да е другаде във Флорида — славната Флорида, щатът, водещ класацията по брой смъртни случаи вследствие на гръмотевична дейност. По тази причина в нашия окръг били и най-добрите медицински специалисти в тази област. Трябваше да съм благодарна за това. Щях да се нуждая от доста работа с физиотерапевт и посещения при кардиолог, защото сега сърцето ми прескачаше често. Чувствах го как трепти неравномерно вътре в мен — разкъсване на перикарда от задната част на сърцето, казаха лекарите. Сякаш в тялото ми бе пленена птица, която принадлежеше на свят извън клетката на гръдния ми кош.

Докато ми обясняваха състоянието в присъствието на Нед и Нина, единственото, върху което можех да се концентрирам, бе силното тракане в главата ми. Това не е необичайно за пациенти като вас, каза лекарят, след като чу оплакването ми. Както и гаденето, болката във врата, силното изпотяване по лицето или изтръпването на пръстите. Но виж само какво бях избегнала! Белодробен едем, разкъсване на тъпанчевата мембрана — оглушаване вследствие на шума и шока, тежки изгаряния на тялото от пламналите дрехи, по-сериозни васкуларни ефекти, инфаркт, катаракт, лезин на мозъка, на очите, на кожата.

Била съм в безсъзнание трийсет и два часа, затова имах системи за вливания в ръката си. Всичко ми се струваше мъгливо. Естествено, че брат ми и Нина бяха притеснени. Затова не споменах нищо, когато сестрата ми донесе вечерята на поднос. Не казах нито дума, когато забелязах, че желираният пудинг, който ми дадоха, бе с цвета на сиви камъни. Самата сестра, не повече от двайсет и пет годишна, явно имаше дълга бяла коса. Но цветята, които Нед и жена му ми донесоха, бяха като поръсени със сняг. И тогава разбрах. Напълно бях загубила червения цвят. Всичко, което някога бе червено, сега бе бяло или много светло. Виждах само сняг и лед; чувствах само студа от разрушената си личност. Може би беше реакция от високата температура на мълнията, която ме бе ударила — кръвоизлив в стъкловидното тяло бе един от възможните ефекти в очите, заедно с одраскваното на роговицата и катарактите. Нямах представа защо загубата на един-единствен цвят ми повлия толкова силно, но в един момент се почувствах напълно съкрушена. Бях загубила нещо, преди да осъзная истинската му стойност, и сега бе прекалено късно да си го върна.

Останах в болницата почти две седмици. Не виждах брат си често, но Нина ходеше в дома ми всеки ден, за да храни Жизел. Когато най-накрая ме изписаха, макар все още да се придвижвах с проходилка заради немощността на лявата страна на тялото ми, Нина ме взе и ме закара с колата си вкъщи. Видях, че снаха ми, освен това бе заредила и хладилника ми. Мисля, че беше почистила и с прахосмукачка. Разбирах защо Нед бе толкова привлечен от нея. Нина бе логична, вярваше силно в реда и също като брат ми не беше почитател на емоциите. Стоеше в дневната ми и аз стиснах ръката й повече, отколкото бе необходимо, когато се отпуснах на дивана и се разплаках.

— Съжалявам — казах аз.

Тя кимна и махна великодушно с ръка.