Ледената кралица

Всичките случаи на Пеги бяха подобни вдъхновяващи истории. Може би трябваше да я предупредя: късметът щеше да й изневери. Бях упорита; предполагам, че се опитвах да се проваля, но поне на външен вид изглеждаше, че се подобрявам. На никого не споменах за загубата на червения цвят, за бръмченето под кожата ми, за тракането в тила ми. Единственото създание, от което не можех да скрия най-тайните си ефекти от удара, бе котката. Понякога Жизел идваше да приседне до мен и поставяше лапичка на ръката ми. Лапата й започваше да вибрира силно, тя я отместваше и ме поглеждаше. Мислех си, че разбира всичко. Единственото създание във вселената, което знаеше как се чувствах. Нищо чудно, че не ме харесваше. Не можех да я заблудя дори за секунда.

Франсис Йорк бе обещала да ми запази мястото в библиотеката, в това разпадащо се място без книги. Когато звънна да ми каже новината, отвърнах, без да се замислям: О, каква радост! Франсис пропусна сарказма; смяташе, че наистина се радвам.

Разбира се, че ще го направя, мила. Ние сме един отбор.

Не знаех дали имаше предвид, че сме библиотекарки, загубенячки или самотни жени, водещи един и същи живот. Предполагах, че и тя е преживяла някакви свои драми, не че имах желание да ги научавам. Исках да й кажа, че на предишната си работа редовно съм правила безсмислен секс на паркинга на библиотеката. С човек, когото не обичах и не исках и той да ме обича. Че го правех дори през зимата, когато навсякъде имаше лед и дъхът ни замъгляваше прозорците на колата. Исках да й кажа, че откакто бях ударена от мълния, повръщах всяка нощ и че очите ми — някога прекрасно виждащите ми очи, заради които бях избрана за нейна заместница — ме боляха толкова силно, че вероятно до края на живота си нямаше да прочета повече нито една книга. Исках да й кажа, че бях успяла да прогоня всички хора, които бях обичала в живота си — с безсмислените си желания ги подарих на смъртта, а все още не успявах да се отърва от себе си. Вместо това казах: Благодаря ти. И й обещах, че ще я информирам за състоянието си и веднага щом се почувствам по-добре, ще се върна в библиотеката.

Животът ми бе празен и в това нямаше нищо лошо. Точно на такъв живот бях свикнала. И все пак имаше още нещо, което ми предстоеше, независимо дали ми харесваше или не. Трябваше да участвам в проучване на хора, пострадали от гръмотевична дейност; брат ми ме беше убедил да стана един от дузината пациенти, които щяха да бъдат изследвани от екип биолози, невролози и метеоролози на третия етаж в Научния център към университета. Нед явно се чувстваше виновен за станалото с мен и все пак ме избягваше. По-добре да не виждаш това, което те притеснява. По-добре да го вкараш в система, да го проучваш и да го анализираш. Според мен теорията на хаоса бе в основата на чувството му за вина. В редките случаи, когато ми се обаждаше, той постоянно обсъждаше каква бе вероятността да бъда ударена от гръм. Ако не бе настоял, нямаше да се преместя във Флорида. Ако не се бях преместила, нямаше върху ми да се стовари мълнията и т.н. Нямах желание да слушам това дрънкане повече и определено не исках да виждам как Нед страда. Един от нас бе напълно достатъчен.

Затова се предадох.

Специалистите ме оглеждаха, потупваха, проверяваха ритъма на сърцето ми, изследваха скелета ми. Срещнах се с невролог. С кардиолог. После с психолог. Те ме подложиха на купища тестове за интелигентност и ми казаха, че всичко е наред, няма страшно, ако не помня исторически фигури, известни и на третокласници. Последваха и психологическите тестове — не че очаквах нещо повече от тях. На всички въпроси отговарях с „грешно“.

Информираха ме, че има много видове удари от мълния — пръски, или рикошет от директно ударения предмет към теб, непряк удар — когато мълнията удря предмета, с който си в контакт, токов удар през земята, ударна вълна, която те отхвърля и се удряш в земята или в предмета, и пряко попадение. Моят беше от първия вид, рикошетен удар — изглежда мухогонката се бе озовала на пътя между мен и това, което можеше да стигне до 120 милиона волта. Деветдесет и пет процента от ударените от мълния оцеляват, но двайсет и пет процента от тях страдат от тежки странични ефекти, някои от които се появяват едва след месеци или дори години. Нед ми изпрати няколко книги, а медицинският екип направо ме затрупа с допълнително инфо. Мисля, че се опитваха не толкова да ме образоват, колкото да ме накарат да разбера каква голяма късметлийка съм, че просто съм оцеляла.