Ледено ухапване

Млъкнах за миг и се загледах разсеяно през прозореца зад Дмитрий. Скрежът беше обсипал стъклото с блестящи рисунки от ледени кристали, но досега не им бях обърнала внимание. Споменаването на хора и колове сякаш отново ме пренесе в къщата на Бадика. В съзнанието ми изплуваха картини на кръв и смърт.

Забелязах, че Дмитрий ме наблюдава, затова побързах да се отърся от спомените и да се върна към заниманието от днешния ни урок. Дмитрий само понякога кимаше леко или задаваше по някой доуточняващ въпрос. С напредване на времето очаквах от него да ми каже да свърша с обясненията и да се заемем с тренировките върху чучелата в дъното на салона. Но вместо това той изчака още десетина минути, преди да стигнем края на урока. Чак тогава ме поведе към едното от чучелата — беше на мъж с руса коса и козя брадичка. Дмитрий извади сребърния кол от калъфа, но не ми го подаде.

— Къде, според теб, трябва да бъде наръган? — попита ме той.

— В сърцето — сърдито отвърнах аз. — Вече ти го повторих поне сто пъти. Мога ли сега да го изпробвам?

Той се подсмихна леко.

— А къде е сърцето?

Изгледах го озадачено, все едно че му казвах: „Ама ти сериозно ли ме питаш?“ А той просто сви рамене.

С драматичен жест му посочих лявата половина на гръдния кош на чучелото. Дмитрий обаче само поклати глава.

— Сърцето не се намира там — обясни ми той.

— Сигурна съм, че е там. Хората слагат ръка на сърцето си, когато дават клетва или пеят националния химн.

Той продължи да ме гледа очаквателно.

Отново се обърнах към чучелото и се заех да го изучавам по-внимателно. В някаква отдалечена гънка на мозъка ми изплува полузабравен спомен, че бях изкарала курса по оказване на първа помощ, включващ и техниката на сърдечния масаж. И тогава ни бяха обяснили къде точно да притискаме дланите си. Посочих към средата на гръдния кош на чучелото.

— Тук ли е?

Той сви вежди. Обикновено този му жест ми се струваше готин, но днес само ме подразни.

— Не зная — рече той. — Там ли е?

— Ами тъкмо това те попитах!

— Не би трябвало да ме питаш. Това не се ли учи в час по биология?

— Да. Още в първата година. Само че тогава аз бях „във ваканция“, забрави ли? — Посочих към блестящия кол. — Сега може ли да го докосна?

Той отново подхвърли сребърния кол, остави го да проблесне на светлината, след което побърза да го прибере в кожения калъф.

— При следващата ни среща ще искам от теб да ми кажеш къде точно се намира сърцето. Съвсем точно. Освен това ще искам да знаеш какъв е начинът да се достигне до него.

Удостоих го с най-кръвнишкия поглед, на който бях способна, който обаче, ако се съди по незначителната промяна във физиономията му, може да не е бил чак толкова свиреп. В девет от десет случая смятах, че Дмитрий е най-сексапилното същество на Земята. Но се случваха и дни като днешния…

В крайно вкиснато настроение се запътих към залата за първия ни час за днес, който беше по бойни изкуства. Никак не ми се искаше да изглеждам некомпетентна в очите на Дмитрий, пък и исках, наистина исках, да използвам един от тези сребърни колове. Затова в часа си излях гнева на всичките си партньори и наляво и надясно раздавах ритници и юмруци. Към края на часа никой не искаше да ми бъде спаринг-партньор. Случайно ударих Мередит — едно от малкото момичета в класа ни — толкова силно, че тя го усети и под предпазната наколенка. Без съмнение щеше да й излезе грозна синина и тя не спираше да ми хвърля обвинителни погледи, сякаш го бях направила нарочно. Извиних й се, но нямаше полза.

След часа Мейсън пак ме намери.

— О, Господи — заговори той, загледан в лицето ми, — защо си толкова вкисната?

Впуснах се да му разправям за сребърния кол и неволите ми с местоположението на сърцето.

Но той, за мое още по-голямо раздразнение, само ми се изсмя.

— Как така не знаеш къде се намира сърцето? Особено като се има предвид колко сърца си разбила?

Измерих го със същия вбесен поглед, с който преди това удостоих Дмитрий. Този път обаче се получи. Лицето на Мейсън пребледня.

— Беликов е извратен и гаден тип, който трябва да бъде хвърлен в яма с побеснели пепелянки заради голямата обида, която ти е нанесъл тази сутрин.

— Благодаря ти — изрекох с превзет тон. А после се замислих. — Могат ли пепелянките да побесняват?

— Не виждам защо да не могат. Всичко е възможно. Поне така си мисля. — Мейсън отвори пред мен вратата към коридора. — Но канадските гъски могат да се окажат по-лоши дори и от пепелянките.

Хвърлих му кос поглед.

— Искаш да кажеш, че канадските гъски са по-смъртоносни от пепелянките?

— Не си ли се опитвала да храниш онези малки копелета? — попита ме той, докато неуспешно се опитваше да изглежда сериозен. — Те са адски зли. Ако те хвърлят на пепелянките, поне ще умреш бързо. Ама с гъските? Може да се проточи в продължение на дни. Което само ще ти донесе повече страдания.

— Брей. Не зная дали да съм впечатлена, или изплашена от това, че си мислил за всичките тези ужасии — отбелязах.

— Само се опитах да измисля по-творчески начини да отмъстиш за поруганата ти чест, това е всичко.

— Обаче, Мейс, ти никога не си ми правил впечатление на творчески тип.