Ледено ухапване

— Извинявай — промърмори. По страните й се плъзна деликатна розовина. Тъй като беше бледа като всички морои, това само я направи още по-красива. Не че се нуждаеше от допълнителна помощ в тази насока. — Не е нужно да си тръгваш толкова рано…

— Не, наистина, всичко е наред. Пък и съм толкова изтощена — уверих я. Кристиан не изглеждаше особено съкрушен от моето оттегляне. — Утре ще се видим.

Надигнах се да си вървя, но ме спря гласът на Лиса.

— Роуз? Ти… сигурна ли си, че всичко с теб е наред? След онова, което се е случило?

Вгледах се в нефритенозелените й очи. Загрижеността й бе толкова силна и дълбока, че сърцето ме заболя. Тя може и да беше най-близкото ми и скъпо същество на света, но не исках да се безпокои за мен. Моята работа беше да бдя над нейната безопасност. Тя не биваше да се тревожи как да предпази мен, особено след като стригоите внезапно бяха решили да нападат кралски особи и да ги избиват.

Хвърлих й закачлива усмивка.

— Добре съм. Няма за какво друго да се тревожите, освен за това, как да се сдържите да не разкъсате дрехите си, преди да съм излязла оттук.

— Ами тогава по-добре да побързаш — подхвърли Кристиан сухо.

Лиса го сръга с лакът в ребрата, а аз само завъртях очи.

— Лека нощ — пожелах им.

Веднага след като се обърнах с гръб към тях, усмивката ми се стопи. Прибрах се в стаята си с натежало сърце, надявайки се тази нощ да не сънувам кошмари за фамилията Бадика.

Глава 3

Коридорът в спалното ми помещение гъмжеше от народ, когато се спуснах надолу по стъпалата към салона за практическите ми упражнения преди часовете. Суматохата не ме изненада. Една нощ здрав сън ми бе достатъчен, за да прогоня кошмарите от предишния ден, но знаех, че нито аз, нито съучениците ми ще забравим лесно случилото се край Билингс.

Но ето че сега, докато се вглеждах напрегнато в лицата на групичките от долните класове, забелязах нещо странно. Страхът и напрежението от вчерашния ден не бяха изчезнали, ала се усещаше и още нещо: някаква възбуда. Наблизо двама младоци се заливаха от смях, докато си шепнеха нещо. А до тях група момчета на моята възраст жестикулираха оживено, с ентусиазирани усмивки на лицата.

Явно съм пропуснала нещо, случило се тук, освен ако целият вчерашен ден не е бил само сън. Необходимо ми бе да впрегна всеки грам от самоконтрола си, за да не се отправя към тях и да ги попитам какво толкова се е случило. Но ако се забавя, няма да стигна навреме за практическите упражнения. Но любопитството продължаваше да ме гложди отвътре. Дали пък не са заловили и убили стригоите и техните помощници хора? Това със сигурност би било добра новина, ала нещо ми подсказваше, че не беше това. Бутнах външната врата и със съжаление си дадох сметка, че трябва да изчакам до закуската, за да разбера.

— Хей, хей, Хатауей, не ме подминавай, ей — изпя като детска песничка някой зад гърба ми.

Обърнах се назад и се ухилих. Мейсън Ашфорд, новак също като мен, мой добър приятел, ускори крачката си, за да се изравни с мен.

— Ти какво, да не си на дванайсет? — попитах го, докато продължавах към гимнастическия салон.

— Горе-долу — отвърна той. — Вчера ми липсваше усмихнато ти лице. Къде беше?

Очевидно присъствието ми в къщата на Бадика още не бе станало всеобщо достояние. Не че беше тайна или нещо подобно, но не ми се искаше да се впускам в подробности относно кървавите събития.

— Имах тренировка с Дмитрий.

— Господи — промърмори Мейсън. — Този тип не те оставя на мира. Не осъзнава ли, че ни лишава от твоята красота и чар?

— Усмихнато лице? Красота и чар? Май тази сутрин сме щедри на комплименти, а? — засмях се аз.

— Е, само ти казвам истината. Наистина си щастливка да имаш подръка някой готин и умен като мен, който да ти обръща толкова много внимание.

Отново се засмях. Мейсън беше заклет флиртаджия, но най-вече си падаше по флирта с мен. Отчасти се дължеше на това, че аз не му отстъпвах и също обичах да флиртувам с него. Знаех, че чувствата му към мен не са само приятелски, но още не бях решила какви са моите към него. И двамата притежавахме едно и също откачено чувство за хумор, с което често привличахме вниманието на целия клас и на приятелите ни. Той имаше невероятни сини очи и вечно разрошена червена коса, която май никога не можеше да легне кротко на главата му. Беше голям сладур.

Но щеше да е и доста трудно да излизам на срещи с когото и да било, след като не преставах да мисля за онзи път, когато лежах полугола в леглото с Дмитрий.

— Готин и умен, така ли? — поклатих глава. — Не мисля, че обръщаш толкова внимание на мен, колкото на собственото си его. Така че някой трябва да те срита отзад.

— О, нима? — попита той. — Е, можеш да опиташ при спусканията по нанадолнищата.

Спрях.

— Какво каза?

— Говоря ти за спусканията. — Наведе глава. — Нали се сещаш, за ски ваканцията.

— Каква ски ваканция? — Очевидно пропусках нещо важно.

— Ама ти къде си била тази сутрин? — попита той и ме изгледа, сякаш бях откачила.