Ледено ухапване

— Не се и съмнявам — съгласих се. — Коя съм аз, че да оспорвам методите ви? Искам да кажа, че нищо няма значение, стига да имате възможност да си татуирате още мълнии, нали така?

— Госпожице Хатауей — прогърмя басовият глас на Стан Алто от другия край на класната стая. — Моля, съберете си нещата и изчакайте края на часа отвън в коридора.

Зяпнах го недоумяващо.

— Ама вие сериозно ли? Откога задаването на въпроси се смята за провинение?

— Вашето поведение е провинение. — Той ми посочи вратата. — Напуснете.

Над класа надвисна тишина, по-плътна дори отпреди малко, когато майка ми разказваше историята си, покорила всички присъстващи. Постарах се да не трепна под неодобрителните погледи на пазителите и съучениците ми. Не ме изритваха за пръв път от часа на Стан. Не беше за пръв път дори да ме изритват от часа на Стан в присъствието на Дмитрий. Преметнах раницата си през рамо и прекосих късото разстояние до вратата — разстояние, което ми се стори километрично, — без да погледна майка си в очите, докато минавах покрай нея.

Оставаха около пет минути до края на часа, когато тя се измъкна от класната стая и закрачи към дъното на коридора, където бях седнала върху раницата си. Изгледа ме отгоре и опря ръцете си на кръста по оня вбесяващ неин маниер, който я правеше да изглежда по-висока, отколкото бе всъщност. Никак не бе справедливо някой, с цяла глава по-нисък от мен да ме кара да се чувствам толкова малка.

— Така. Виждам, че с годините маниерите ти не са се подобрили.

Изправих се и я изгледах свирепо, с блеснали очи.

— И аз много се радвам да те видя. Направо съм изненадана, че ме позна. Всъщност дори не мислех, че си спомняш за мен, след като не си си направила труда да ми съобщиш, че си в кампуса.

Тя премести ръцете си от хълбоците, за да ги кръстоса пред гърдите си, с което стана — ако въобще бе възможно — още по-безразлична и студена.

— Не можех да пренебрегна задълженията си, за да дойда да те глезя.

— Да ме глезиш? — Тази жена никога през живота си не ме бе глезила. Дори се съмнявах, че въобще знае значението на тази дума.

— Не очаквам да ме разбереш. От това, което чух, ти дори не знаеш значението на думата „задължения“.

— Много добре зная какво означава — озъбих се аз. — При това по-добре от повечето хора.

Очите й се разшириха, имитирайки престорена изненада. И аз често използвам същия саркастичен поглед спрямо доста от хората около мен и затова никак не ми беше по вкуса да го видя отправен към мен.

— О, нима? А къде беше през последните две години?

— А ти къде беше през последните пет? — върнах й го. — И щеше ли да знаеш, че съм избягала от училището, ако някой не ти беше докладвал?

— Не извъртай нещата. Аз отсъствах, защото се налагаше. А ти си избягала, за да се мотаеш по магазините и да скиташ по купони.

Болката и смущението ми прераснаха в чиста ярост. Очевидно никога нямаше да мога да се отърва от последиците от бягството ми с Лиса.

— Нямаш представа защо избягах. — Гласът ми се извиси. Освен това нямаш право да правиш изводи за живота ми, след като не знаеш нищо за него.

— Четох докладите за случилото се. Имала си основание за загриженост, но си действала неправилно. — Думите й звучаха официално и студено. Със сигурност ставаше за преподавател по някой от учебните ни предмети. — Първо трябваше да потърсиш помощ от другите.

— Нямаше към кого да се обърна. Не и след като не разполагах с неопровержимо доказателство. А и нали ни обучават да мислим самостоятелно.

— Да — кимна тя. — Ударението пада на „обучават“. Нещо, което ти се губи през последните две години. Едва ли си в позицията да ми изнасяш лекция за правилата на поведение на пазителите.

Вечно се забърквам в разни спорове. Изглежда нещо в характера ми превръща това в неизбежно явление. Затова бях свикнала да се защитавам яростно и да се справям с всякакви обиди, с които ме затрупваха от всички страни. Имах дебела кожа. Но някак си в нейно присъствие — през краткото време, когато съм била с нея — винаги съм се чувствала като тригодишна. Държанието й ме обиждаше, а като заговори за пропуските в обучението ми — и без това доста парлива тема, — ме накара да се чувствам още по-зле. Скръстих ръце пред гърдите си в забележително сполучлива имитация на нейната поза и се постарах да си придам самодоволен вид.

— Е, моите учители не мислят така. Макар и да съм отсъствала през цялото това време, аз наваксах пропуснатото и сега съм на нивото на всички от нашия клас.

Тя не ми отговори веднага. Накрая, с по-спокоен тон, ми заяви:

— Ако не беше избягала, сега щеше да ги превъзхождаш.

И се завъртя кръгом като офицер, за да поеме надолу по коридора. След минута звънецът удари и останалите ми съученици от класа на Стан се изсипаха в коридора.

Дори и Мейсън не успя да ме развесели. През остатъка от деня бях гневна, раздразнена и уверена, че всички клюкарстват зад гърба ми за майка ми и мен. Пропуснах обяда и отидох в библиотеката, за да прочета някоя книга по физиология и анатомия.