Ледено ухапване

Когато стана време за тренировката ми след часовете с Дмитрий, направо се нахвърлих върху първото чучело, изпречило се пред очите ми. Забих здраво стиснатия си юмрук в гърдите му, съвсем леко вляво, но най-вече в центъра.

— Тук е — казах му. — Тук е сърцето, а гръдната кост и ребрата са пред него. Е, сега вече мога ли да го пронижа?

Скръстих ръце и му отправих триумфиращ поглед, докато го изчаквах да ме засипе с похвали за новите ми познания. Вместо това той само кимна в знак на потвърждение, сякаш бях длъжна да го зная. Е, длъжна си бях.

— А как ще проникнеш през гръдната кост и ребрата? — попита ме той.

Въздъхнах. Тъкмо бях се докопала до отговора на един въпрос, за да изникне следващият. Типично за Дмитрий.

Посветихме по-голямата част от днешното упражнение в практикуване на този удар, като той ми показа няколко техники за най-бързо умъртвяване на противника. Всяко движение, което правеше, беше грациозно и в същото време смъртоносно. Правеше го с такава лекота, че изглеждаше много лесно за изпълнение, но аз знаех колко тренировки е изисквало това умение.

Когато внезапно протегна ръка и ми подаде сребърния кол, аз отначало не разбрах намерението му.

— Нима ми го даваш?

В очите му проблеснаха искри.

— Не мога да повярвам, че се колебаеш. Мислех си, че ще го грабнеш и ще офейкаш с него.

— Не си ли ме учил, че трябва винаги да се сдържам?

— Не във всичко.

— Но за някои неща — да, нали?

Долових двусмислеността в собствената ми интонация и се зачудих откъде се взе. Още преди време се бях примирила с мисълта, че съществуват твърде много причини, за да храня романтични илюзии спрямо него. Но понякога се забравях и ми се щеше и той да го прави. Хубаво щеше да бъде, ако знаех, че още ме желае, че още го подлудявам. Но сега, като се вгледах в него, осъзнах, че той може би никога не губи контрол, защото вече не го подлудявам. Доста потискаща мисъл.

— Разбира се — каза Дмитрий без никакви признаци, че обсъждаме нещо извън учебната програма. — То е като всичко останало. Баланс. Да знаеш какво да преследваш и от какво да се откажеш. — Наблегна на последните думи.

За кратко погледите ни се преплетоха и усетих как ме прониза електрически ток. Той явно бе разбрал за какво говорех. И както винаги го подмина и се държа като мой учител, какъвто и трябваше да бъде. С въздишка потиснах чувствата си към него и си напомних, че в момента докосвам оръжието, за което копнеех от дете. Отново ме връхлетяха спомените за фамилията Бадика. Стригоите бяха някъде там. Трябваше да се съсредоточа.

Колебливо, едва ли не благоговейно, протегнах ръка и пръстите ми обхванаха дръжката. Металът бе хладен и в първия миг кожата ми леко изтръпна. По дължината на дръжката бяха издълбани резки за по-добър захват, но като прокарах пръсти по останалата част, установих, че повърхността й е гладка като стъкло. Взех сребърния кол от ръката му и дълго го изучавах, докато свикна с тежестта му. Една нетърпелива част от мен копнееше да се развърти и да наръга светкавично всички чучела, но вместо това вдигнах очи към лицето на Дмитрий и попитах:

— Какво трябва да направя първо?

Според типичния за него маниер той ми изреди основните правила, като наблегна на усъвършенстването на начина, по който държах и се движех със сребърния кол. След това най-после ми позволи да атакувам едно от чучелата и аз наистина установих, че това никак не е лесно. Явно еволюцията на човешкия род е постигнала завиден напредък, като е скрила сърцето зад солидната гръдна кост и ребрата. Но Дмитрий старателно и търпеливо ме насочваше във всяка моя стъпка, коригирайки дори и най-незначителните на пръв поглед детайли.

— Промуши го между ребрата, но с движение от долу нагоре — обясняваше ми той, докато ме гледаше как се опитвам да налучкам най-подходящата точка за пронизване между костите. — На теб специално ще ти бъде по-лесно, защото ще си по-ниска от повечето ти противници. Освен това можеш да го плъзнеш по дължината под най-долното ребро.

Когато практическото упражнение за днес приключи, той отново взе сребърния кол от ръката ми и кимна одобрително:

— Добре. Много добре.

Изгледах го изненадано. Обикновено беше крайно пестелив откъм похвали.

— Наистина ли?

— Правиш го с лекота, сякаш си го практикувала от много години.

Докато излизахме от залата за тренировки, усетих как върху лицето ми разцъфва усмивка на радост. Щом наближихме вратата, зърнах едно чучело с къдрава червена коса. Внезапно в спомените ми връхлетяха всичките неприятни преживелици от класната стая, по-точно от последния час при Стан Алто. Намръщих се.

— Мога ли следващия път да тренирам върху онова чучело?

Дмитрий взе палтото си от закачалката и го облече. Беше дълго, кафяво, изработено от специално обработена, изкуствено състарена кожа. Много приличаше на каубойски дъстър, макар че той не бе съгласен с това определение. Цялата работа беше в това, че Дмитрий тайно се прехласваше по Дивия запад. Не разбирах напълно тази негова мания, но не проумявах и странните му музикални предпочитания.

— Не мисля, че ще е здравословно за теб — отбеляза той.