Ледено ухапване

Междувременно се старая да стана най-добрият пазител. Бягството ни от Академията бе причината да изостана в обучението си, затова сега трябва да вземам допълнителни часове, за да наваксам последиците от изгубеното време. Няма нищо, което да желая повече на този свят, от това да пазя Лиса. За нещастие има две неща, които понякога усложняват обучението ми. Първото е, че понякога действам, преди да помисля. Вече започнах да се справям с това, но когато ме прихванат, възможно е първо да цапардосам някого, а чак после да разбера кого съм ударила. Когато става дума за хора, на които държа, и те са в опасност… е, правилата се променят.

Друг проблем в живота ми е Дмитрий. Той е този, който уби Натали, и като пазител е истински бог. Освен това изглежда доста добре. Е, много повече от добре. Той е секси — от онези, които те карат да се заковеш насред улицата и да рискуваш някоя кола да те блъсне. Но както вече казах, той е моят инструктор. И е на двадесет и четири. Поради тези две причини не мога да си позволя да хлътна по него. Но, честно казано, най-важната причина е това, че след като Лиса се дипломира, двамата ще бъдем нейните лични пазители. И ако чувствата помежду ни отвличат вниманието ни, няма да можем да я охраняваме добре.

Досега не съм успяла да преодолея това, което изпитвам към него. Напълно съм сигурна, че и с него е така. Това, което усложнява нещата, е, че двамата с него доста се разгорещихме, когато бяхме под влиянието на магията за съблазняване. Виктор искаше да разсее вниманието ни, докато отвличаше Лиса. И планът му сработи. Аз бях готова да се лиша от девствеността си, а Дмитрий бе готов да ми я отнеме. В последната минута развалихме магията, но този спомен ще остане в мен завинаги и понякога ми пречи да се съсредоточавам върху бойните ходове.

Между другото, името ми е Роуз Хатауей. Седемнадесетгодишна, обучавам се да защитавам и да убивам вампири, влюбена съм в напълно неподходящ мъж, а най-добрата ми приятелка притежава необикновени магически умения, които могат да я накарат да изгуби разсъдъка си.

Е, никой не е казал, че в училище е лесно!

Глава 1

Не мислех, че денят ми може да стане по-скапан, докато най-добрата ми приятелка не ми каза, че май започва да полудява. Отново.

— Аз… какво каза?

Тъкмо се бях навела над единия си ботуш, за да го обуя. Бяхме в коридора на нейното спално помещение. Вдигнах глава и се втренчих в нея през гъстата плетеница от тъмни кичури на косата ми, скриваща половината ми лице. След училище бях заспала и реших да пропусна решението, за да не закъснея. Разбира се, платиненорусата коса на Лиса, както винаги копринено мека и съвършена, се спускаше върху раменете й като воал на младоженка. Тя ме наблюдаваше развеселено.

— Казах, че хапчетата май вече не ми действат толкова добре, както в началото.

Изправих се и отметнах косата си.

— Какво означава това? — попитах я. Около нас преминаваха морои, забързани за срещи с приятели или за вечерята. — Да не би да си започнала да… — Снижих глас. — Да не би магическите ти сили да са се възвърнали отново?

Тя поклати глава и в очите й се мярна съжаление.

— Не… само чувствам, че съм по-близо до магията, но все още не мога да я използвам. По-скоро забелязвам у себе си някои други неща, нали се сещаш… има моменти, когато отново изпадам в депресия. Няма нищо общо с предишните ми състояния — додаде тя припряно, видяла изражението на лицето ми. Преди да започне да взема хапчетата, Лиса изпадаше в мрачни настроения и срязваше китките си. — Просто не се чувствам така леко, както в началото.

— Ами другите неща? Безпокойството? Халюцинациите и лошите мисли?

Лиса се засмя. Явно не го взимаше толкова на сериозно като мен.

— Говориш така, сякаш си изчела учебниците по психиатрия.

Аз обаче наистина ги бях изчела.

— Просто се безпокоя за теб. Ако си мислиш, че хапчетата повече не ти действат, трябва да поговорим с някого.

— Не, не — отхвърли тя тутакси предложението ми. — Наистина съм добре. Още ми действат… но не толкова, както преди. Няма за какво да се паникьосваме. Особено ти, или поне не днес.

Смяната на темата сработи. Преди един час разбрах, че днес ми е изпитът за пазител. Това беше изпит — или по-скоро интервю — и бе задължителен за всички начинаещи в края на първата година от обучението им в академията „Св. Владимир“. Но тъй като миналата година аз избягах заедно с Лиса, бях пропуснала да си взема изпита. Днес щяха да ме заведат при някой пазител извън кампуса, който щеше да проведе изпита. Можеха да ме предупредят и по-рано, но както и да е.

— Не се тревожи за мен — повтори Лиса и се усмихна. — Ако нещата се влошат, ще ти кажа.

— Добре — кимнах аз неохотно.