Ледено ухапване

Но за всеки случай отворих сетивата си, за да я почувствам напълно през телепатичната ни връзка. Казваше ми истината. Тази сутрин беше спокойна и щастлива, нищо не я тревожеше. Но в едно отдалечено ъгълче на съзнанието й усетих възел от мрачни, тревожни чувства. Още не бяха започнали да я поглъщат или нещо такова, но бяха подобни на някогашните пристъпи на депресия и тревога. Беше едва доловимо, като тъмна сянка, ала никак не ми хареса. Не исках да откривам нещо подобно в душата й. Опитах се да проникна още по-надълбоко в нея, за да придобия по-пълна представа за емоциите й, и внезапно изпитах нещо подобно на допир. За миг се сковах от страх, догади ми се и побързах да изскоча от главата й. Лека тръпка пробягна по гръбнака ми.

— Добре ли си? Какво ти стана? — намръщи се Лиса. — Сякаш всеки миг ще повърнеш.

— Само… само съм нервна заради изпита — скалъпих набързо първата лъжа, която ми хрумна. После отново, но по-колебливо възстанових връзката ни. Тъмната сянка бе изчезнала напълно. Нямаше и следа от нея. Може би всичко с хапчетата й бе наред. — Иначе съм добре.

Тя посочи към часовника си.

— Но няма да бъдеш, ако не се размърдаш.

— По дяволите — изругах. Имаше право. Прегърнах я набързо. — Ще се видим по-късно!

— Успех! — провикна се тя след мен.

Забързах през кампуса и открих моя наставник Дмитрий Беликов да ме чака пред една хонда, модел „Пайлът“. Колко скучно. Не очаквах да прекосим планините на Монтана в порше, но все пак би могло да се намери нещо по-готино.

— Зная, зная — заговорих, като видях физиономията му. — Извинявай, че закъснях.

После си спомних, че ми предстои един от най-важните изпити в живота ми, и внезапно забравих всичко за Лиса и хапчетата й, които май вече не вършели работа. Исках да я защитавам, но това нямаше да стане, ако не завършех Академията. Иначе нямаше как да стана неин пълноправен пазител.

Дмитрий стоеше там, великолепен както винаги. Масивната тухлена сграда отзад хвърляше дълга сянка върху нас, надвиснала като грамадно чудовище в утринния здрач. Около нас снегът току-що бе започнал да се сипе. Загледах се в призрачната светлина, в спускащите се надолу блестящи снежинки. Няколко от тях паднаха върху тъмната му коса и веднага се стопиха.

— Кой друг ще идва? — попитах.

— Ще бъдем само аз и ти — сви рамене той. Настроението ми мигом се изстреля право нагоре от „весело“ до „еуфорично“. Само аз и Дмитрий. В колата. Това наистина си струваше изненадващия изпит.

— И колко ще пътуваме? — Наум се помолих пътуването да се окаже наистина много дълго. Като някое, което продължава цяла седмица. И да включва отсядане в луксозни хотели. Или пък може да затънем в гигантска снежна преспа и единствено топлината на телата ни да ни опази живи.

— Към пет часа.

— О!

Оказа се доста по-малко, отколкото се надявах. Е, пет часа са по-добре от нищо. Пък и затъването в снежната пряспа все още не трябваше да се изключва като възможност.

Полуосветените и заснежени пътища биха затруднили хората шофьори, но не представляваха проблем за дампирските ни очи. Гледах само напред, докато се опитвах да не мисля как свежото и остро ухание на афтършейва на Дмитрий изпълва колата и ме кара да се разтапям. Реших да се съсредоточа върху предстоящия изпит.

Не беше от изпитите, за които можеш да се подготвиш с много зубрене. Или те бива и ще го вземеш, или не. Най-опитните пазители посещаваха новаците през първата година на обучението им и се срещаха с всеки индивидуално, за да проверят годността им да станат пазители. Не знаех какво точно ги питаха, но от години се разнасяха какви ли не слухове. Пазителите с дългогодишен опит преценяваха дали младите кандидати притежават необходимите качества на характера и дали са готови да се посветят изцяло на това призвание. Случваше се някои от новаците да бъдат определени като неподходящи за пазители.

— Нали обикновено те идват тук, в Академията? — попитах Дмитрий. — Искам да кажа, че нямам нищо против да се поразходим, но защо ние отиваме при тях?

— Всъщност отиваме при него, а не при тях. — Докато говореше, се усещаше лек руски акцент, единственият признак за това, къде бе израснал. Иначе бях съвсем сигурна, че говореше английски по-добре от мен. — Понеже случаят е специален и той ни прави услуга, като се съгласи да ни приеме, ние трябва да отидем при него.

— И кой е той?

— Артур Шьонберг.

Моментално отклоних очи от шосето към Дмитрий.

— Какво?! — извиках.

Артур Шьонберг беше жива легенда. Един от най-великите унищожители на стригои в цялата история на пазителите. Преди той оглавяваше Съвета на пазителите, чиято задача бе да разпределя пазители между мороите и да взима решения за съдбата на всекиго от нас. Но накрая се бе оттеглил и бе станал пазител на Бадика, една от най-знатните кралски фамилии. Знаех, че, макар и оттеглил се, той си оставаше смъртоносно опасен. Изучаването на подвизите му беше част от моята учебна програма.

— Но нямаше ли… нямаше ли някой друг на разположение? — попитах аз притеснена.

Забелязах как Дмитрий се опита да прикрие усмивката си.