Ледено ухапване

Престъпих прага и се спрях насред слънчевия лъч, проникнал заедно с мен през открехнатата врата. Очите ми скоро се адаптираха към царящия вътре полумрак. Откъм двора полъхна ветрец и разлюля завесите около мен. Явно се бях озовала във всекидневната. Всичко изглеждаше така, както можеше да се очаква. Дивани, телевизор, люлеещ се стол.

И тяло.

Беше на жена. Лежеше просната по гръб точно пред телевизора, с разпиляна по пода черна коса. Широко разтворените й очи гледаха нагоре безизразно, а лицето й бе прекалено бледо дори за жена от мороите. За миг ми се стори, че дългата й коса покрива шията й, но скоро осъзнах, че това тъмното по кожата й отпред беше кръв… засъхнала кръв. Гърлото й беше разкъсано.

Ужасяващата сцена беше толкова сюрреалистична, че отначало въобще не схванах какво виждат очите ми. При тази поза жената можеше да мине и за заспала. После се натъкнах на още едно тяло, само на няколко метра от първото. Беше на мъж, сред локва кръв върху килима. И трето тяло се бе сгърчило до дивана, но беше по-малко, детско. В другия край на стаята имаше още едно. И още едно. Навред бе пълно с трупове, трупове и кръв.

Едва сега осъзнах каква огромна смърт цари наоколо и сърцето ми се разтуптя диво. Не, не. Не беше възможно. Беше ден. Лошите неща не се случваха на дневна светлина. В гърлото ми се надигна вик на ужас, секнал внезапно, когато една ръка в ръкавица иззад мен запуши плътно устата ми. Опитах се да се отскубна, но в следващия миг познах уханието на афтършейва на Дмитрий.

— Защо никога не слушаш какво ти се казва? — попита ме той. — Щеше да си мъртва, ако те още бяха тук.

Не му отговорих заради шока, в който бях изпаднала. И заради ръката му, притисната към устните ми. Бях виждала мъртъвци, но никога толкова много. Измина почти цяла минута, преди Дмитрий най-после да дръпне ръката си от устата ми. Но остана близо до мен. Не исках да гледам нищо повече, ала с ужас открих, че не мога да откъсна поглед от сцената пред мен. Навсякъде само трупове. Трупове и локви от кръв. Накрая с много усилие се извърнах към него.

— Нали сега е денем — прошепнах. — Нали през деня не се случват лоши неща. — Долових отчаянието, давещо гласа ми, като молба на малко момиче, очакващо да го успокоят, че всичко това е само лош сън.

— Лошите неща се случват по всяко време — каза Дмитрий. — А и това тук не се е случило през деня. Вероятно е станало преди две нощи.

Осмелих се отново да хвърля един бегъл поглед към труповете и усетих как стомахът ми се сви на топка. Да лежиш тук два дни мъртъв… без никой на този свят да знае, че вече те няма. Очите ми се приковаха в тялото на мъжа, проснато на пода до врата, водеща към коридора. Беше висок, прекалено снажен, за да е морой. Дмитрий сигурно бе забелязал накъде гледам.

— Артур Шьонберг — каза ми той. Вгледах се в окървавеното гърло на Артур.

— Мъртъв — отроних, сякаш не беше съвсем очевидно. — Но как може и той да е мъртъв? Как е възможно стригой да убие самия Артур Шьонберг? — Това не беше възможно. Никой не можеше да убие легендата.

Дмитрий не ми отговори. Вместо това ръката му се спусна надолу и пръстите му се сключиха около моите, още стискащи сребърния кол. Трепнах изплашено.

— Къде намери това? — попита ме той. Охлабих хватката си и го оставих да вземе кола от ръката ми.

— Навън, беше забит в земята.

Той вдигна сребърния кол и го огледа внимателно, докато проблясваше на слънчевата светлина.

— С него е пробита защитата.

На все още вцепенения ми мозък му бе необходимо малко повече време, за да смели казаното от него. И тогава го проумях. Защитата представляваше магически обръчи, създадени от мороите. Също като сребърните колове, те бяха направени с помощта на магия, като се използваше всеки от четирите основни елемента. Тази процедура се извършваше от морои, които владеят изкусно магическите сили и често бяха нужни по двама морои за всеки магически елемент. Магическата защита блокираше достъпа на стригой, защото магиите бяха заредени с жизнена сила, от която стригоите бяха напълно лишени. Но недостатъкът на магическите защити бе в това, че силата им бързо се изчерпваше и трябваше отново да се зареждат. Заради това повечето морои не ги използваха, макар на някои места все още да разчитаха на тях. Например нашата академия „Св. Владимир“ бе опасана с няколко магически обръча.

Тук също бе имало такава защита, но е била унищожена, след като някой я е пробил със сребърния кол. Магиите на кола и тези на защитата са се противопоставили и тези на сребърния кол явно бяха надделели.

— Стригоите не могат да докосват сребърните колове — изтъкнах аз. Изведнъж ми хрумна, че прекалено често употребявам изрази като „не могат“ и „не се случват“. Никак не е лесно, когато устоите на това, в което вярваш, започват да се разклащат. — А и никой морой или дампир не би направил подобно нещо.

— Обаче някой човек би могъл.

Спогледахме се.