Ледено ухапване

— Хората не помагат на стригоите… — подех аз и млъкнах. Ето че отново го казах. Не помагат. Но не можех да се спра. Единственото, на което можехме да разчитаме в борбата си на живот и смърт със стригоите, бяха някои техни ограничения — слънчевата светлина, магическите сребърни колове и други подобни. Използвахме слабостите им срещу тях. Но ако те се осланяха на други — на хората, които да им помагат и които не бяха подвластни на тези ограничения…

Лицето на Дмитрий оставаше сурово смръщено. Явно бе готов за всичко, но в тъмните му очи проблесна едва доловима искра на съчувствие, докато наблюдаваше вътрешната ми битка.

— Това променя всичко, нали? — попитах накрая.

— Да — съгласи се той, — променя всичко.

Глава 2

Дмитрий позвъни по телефона и в къщата пристигна истински специален отряд за бързо реагиране. Докато дойдат, изминаха два часа, всяка минута от които ми се стори дълга като година. Накрая не издържах и се върнах в колата. Дмитрий провери всеки сантиметър от къщата, преди и той да се върне в колата. Чакахме екипа в мълчание. Възбуденото ми въображение неуморно прожектираше поредица от ужасяващите гледки, които бях видяла в къщата. Чувствах се изплашена и самотна и ми се искаше той да ме прегърне и утеши.

Но побързах да се смъмря за тази слабост. За хиляден път си повторих, че той е мой инструктор и че не му влиза в работата да ме прегръща и утешава, независимо от ситуацията. Освен това исках да бъда силна. Следователно не се нуждаех от мъж всеки път, когато стане напечено.

Щом се показа първата група от пазители, Дмитрий отвори вратата на колата и ме погледна.

— Трябва да дойдеш, за да видиш как се прави това.

Честно казано нямах никакво желание да виждам каквото и да било в тази къща, но го последвах. Тези пазители бяха непознати за мен, но не и за Дмитрий. Явно познаваше всички. Групата се изненада да види новак на местопрестъплението, но никой не възрази срещу присъствието ми.

Следвах ги по петите, докато оглеждаха къщата. Не докоснаха нищо, но коленичиха до телата, за да проучат следите от кръвта. Специално внимание отделиха на счупените прозорци. Очевидно стригоите бяха нахълтали в къщата не само откъм предната врата и задния двор.

Пазителите говореха с рязък тон, в който не се усещаше и следа от отвращението и страха, които ме измъчваха. Действаха като роботи. Един от тях — единствената жена в екипа им — приклекна до Артур Шьонберг. Тя ме заинтригува, понеже жените пазители бяха рядкост. Чух, че Дмитрий я нарече Тамара. Изглеждаше около двадесет и пет годишна. Черната й коса едва стигаше до раменете й, както бе общоприето за жените пазители.

В сивите й очи се изписа дълбока скръб, докато оглеждаше лицето на мъртвия пазител.

— О, Артур — въздъхна тя. Също като Дмитрий тя съумяваше да изрази стотици неща само с две думи. — Никога не съм мислила, че ще доживея този ден. Той беше моят учител. — Тамара въздъхна още веднъж и се изправи.

Лицето й отново бе придобило делово изражение, все едно мъжът, който я бе обучавал, не лежеше сега на пода пред нея. Не можех да повярвам на очите си. Та той е бил неин учител. Как можеше да е толкова хладнокръвна? За част от секундата, колкото за половин удар на сърцето, си представих вместо него на пода да лежи Дмитрий. Не. На нейно място нямаше да остана така спокойна. Щях да се развилнея като обезумяла. Щях да крещя и да ритам всичко наоколо. Щях да ударя всеки, който се опита да ме утеши с празни приказки, че всичко ще бъде наред.

За щастие не вярвах, че някой наистина може да победи Дмитрий. Виждала съм го да убива стригой с невероятна лекота. Той беше непобедим. Велик. Бог.

Разбира се, и Артур Шьонберг е бил като него.

— Как са могли да направят това? — изтърсих, без да се усетя. Шест чифта очи се извърнаха към мен. Очаквах Дмитрий да ме изгледа сърдито заради избухването ми, но той само изглеждаше любопитен. — Как са успели да го убият?

Тамара присви леко рамене, все още с невъзмутима физиономия.

— По същия начин, както убиват всички останали. Той беше смъртен, също като нас.

— Да, но той… той е Артур Шьонберг.

— Ти ми кажи, Роуз — рече Дмитрий. — Нали огледа цялата къща. Хайде, обясни ни как е станало.

Докато всички ме наблюдаваха, внезапно осъзнах, че в крайна сметка днес все пак ще ме изпитват. Замислих се върху това, което бях видяла и чула. Преглътнах, опитвайки се да разбера как невъзможното е станало възможно.

— Проникнали са от четири места, което означава, че атакуващите стригои са били поне четирима. Вътре е имало седем морои… — Фамилията, обитаваща къщата, явно бе поканила и гости, което още повече бе увеличило размера на касапницата. Три от жертвите бяха деца. — … и трима пазители. Мъртвите са твърде много. Четирима стригои не биха могли да убият толкова души. Шестима навярно биха се справили, ако първо са нападнали пазителите, сварвайки ги неподготвени. Членовете на фамилията сигурно са изпаднали в паника и не са могли да окажат съпротива.

— А как са успели да изненадат пазителите? — попита ме Дмитрий.