Лелите не са джентълмени

— А стига бе! Следващия път, като се видим, непременно ще ми разкажеш. А сега трябва да бързам. Ванеса ме чака и — добави той, когато клаксонът отвън разкъса утринната тишина — започва да губи търпение. На ти писмото.

— Искаш да го занеса на Кук, така ли?

— А ти защо мислиш, че ти го давам? За да си го сложиш в рамка?

И стези думи изпърха навън като горска нимфа, подплашена по време на баня, а аз отново взех в ръце „По заповед на царя“.

Сторих го с горчивия копнеж широката общественост да престане най-сетне да ме възприема като безропотно добиче, върху чиято гърбина всеки можеда стоварва каквото му щукне. Всеки път, щом положението станеше напечено и някой трябваше да вади картофите от огъня, дружен възглас се надигаше от вси страни: „Нека го направи Устър“. Вече споменах за склонността на леля Агата, щом й скимне, да ми тръсва в скута противното си отроче Томас. Леля Далия пък не пропусна да помрачи светлите дни на младостта ми с котката на Кук. А сега пък Орло най-безочливо ме караше да му нося писмата до Кук, сякаш да цъфна пред Кук в настоящото му афектирано състояние не беше все едно да се присъединя към ония тримата в пещта (Цар Навуходоносор хвърля в запалена пещ трима израилтянски младежи, оклеветени, че отказват да се кланят на златния му истукан. Библ., Книга на пророка Данаила, глава 3. — Б. пр.), за които бях чел навремето в частното училище и благодарение на големите си познания спечелих викторината по вероучение. Какво, питах се аз, да се прави?

Дилема като тази спокойно би прекършила всеки средностатистически мъж, но тъкмо това е характерната отлика на Устърови — те не са обикновени средностатистически мъже. Не мисля, че бяха изминали и два часа, когато решението като мълния озари ума ми — а именно да напиша върху плика името и адреса на Кук, да му лепна една марка и да го пусна в пощата. Намерил този изход, аз се върнах към четивото си.

Но всичко днес сякаш се бе съюзило да ми попречи да узная какво е заповядал царят. Едва бях прочел няколко реда, когато вратата се разтвори с трясък и стана ясно, че все пак срещата ми с Кук е неизбежна. Той стоеше на прага като краля на демоните от китайска пантомима.

С него беше майор Планк.

Глава 19

Винаги съм се гордял с качествата си на добър домакин, предразполагащ гостите си със сърдечна усмивка и духовит комплимент, но трябва да призная, че при вида на тези двамата така се спекох, че най-духовитото, което успях да измътя, бе продран писък като на пекинез с ларингит. Планк пръв завърза разговор.

— Извадихме късмет, Кук — рече той. — Още не са тръгнали. Защото, ако бяха — добави, следвайки плътно пътя на логиката, — тоя нехранимайко нямаше да е тук.

— Прав си — каза Кук, след което се обърна към мен: — Къде е дъщеря ми, мошенико?

— Да, къде е тя, жалък плъх такъв? — обади се Планк и моето търпение отведнъж се изчерпа. От пекинез с проблеми в гърлото аз мигом се преобразих в юначага от исторически роман, дето тръсва някоя прашинка от безукорния си батистен ръкавел, преди да сдъвче и изплюе лошите. Защото моят чевръст ум ми казваше, че двамата изкуфелници тотално са оплели конците и аз разполагам с редкия и тъй сладостен случай да ги направя за смях на кокошките и всички останали пернати твари.

— Бъдете тъй добри да ме просветлите по два пункта, ваши благородия Планк и Кук — рекох високомерно. — (А): защо заемате в моята вила пространство, от което аз се нуждая за личии цели, и (Б): какво, по дяволите, бръщолевите? Какви са тия дивотии за разни дъщери?

— Опитва се с наглост да излезе от небраното лозе — отбеляза Планк. — Казах ти, че така ще стане. Напомня ми за един тип, когото познавах в Източна Африка. И той все тоя номер пробутваше. Хванеш го да ти бърка в кутията с пури, а той те гледа в очите и твърди, че само ги подреждал. Аберкромби-Смит му беше името, накрая свърши в корема на един крокодил по долното поречие на Замбези. Но дори той клякаше, щом се сблъскаше със съкрушителни улики. Сблъскай тоя мухльо със съкрушителните улики, Кук.

— Така и ще направя — рече Кук, изваждайки един плик от джоба на сакото си. — Ето това тук е писмо от дъщеря ми. С подпис „Ванеса“.

— Много важен детайл — додаде Планк.

— Ще ви го прочета дословно. „Скъпи татко. Заминавам с мъжа, когото обичам.“

— Да видим сега как ще се измъкне — каза самодоволно Планк.

— Да — съгласи се Кук. — Имате ли нещо да кажете?

— Само едно — парирах аз и си помислих колко бе грешил Орло, предполагайки, че седнат ли да пишат писма, момичетата се отплесват от темата. И това ако не беше кристална яснота и сбитост, здраве му кажи. Дали пък, мина ми през ума, Ванеса също не сътрудничеше на „Ню Стейтсмън“? — Кук — рекох, вие сте жертва на печално не-знам-си-какво.

— Гледай го само! — извика Планк. — Казах ли ти, че е безумно нагъл.

— Това писмо не се отнася до мен.

— Значи отричате, че вие сте мъжът, когото дъщеря ми обича?

— Отричам го с две ръце.