Лелите не са джентълмени

— Въпреки факта, че тя по цял ден влиза и излиза от тази отблъскваща вила и вероятно в същия този момент се крие под леглото в стаята за гости? — каза Планк, продължавайки да си вре гагата в разговора по най-нелицеприятен начин. У тези африкански изследователи няма сдържаност, няма такт.

— Нека поясня — рекох. — Човекът, когото търсите, е Орло Портър. Двамата с Ванеса са лапнали един по друг още докато тя била в Лондон. Любовта им пуснала буен кълн, ако кълн е онова, което имам предвид, докато в крайна сметка почувствали, че повече не могат да останат разлъчени. Тогава тя задигнала вашата кола и двамата отпрашили с нея да се бракосъчетаят.

Тази проста истина, като всички истини, не хвана дикиш. Кук каза, че лъжа, а Планк отвърна, че разбира се, че лъжа, и добави, че колкото повече ме гледал, толкова повече съм му напомнял за Аберкромби-Смит, който по негово мнение положително щял да свърши на бесилото, ако крокодилът не бил взел нещата в свои ръце.

Дължа да спомена, че в хода на тези реплики лицето на Кук добиваше все по-наситена окраска. Сегато изглеждаше като клубната вратовръзка на „Търтеите“, която е наситено морава. Имаше време, когато се появиха гласове в полза на аленопембено на бели точки, но поддръжниците на това революционно виждане не събраха нужното мнозинство на общото събрание на клуба.

— Как си позволявате дори да допуснете, че съм такъв глупак, та да повярвам, че родната ми дъщеря се е влюбила в Орло Портър? — прогърмя той. — Сякаш някое нормално момиче би могло да обикне тоя клетник!

— Нелепо! — рече Планк.

— Ванеса начаса би отвърнала лице от него.

— В отврата — рече Планк.

— Не че проумявам какво е намерила и у вас.

— Нито пък аз — рече Планк. — Особено с тая пиянска четина по лицето. Противна гледка.

Вярно, че тази сутрин не се бях обръснал още, но това вече мина всякаква граница. Устър приема с готовноет критиката, но не понася вулгарната обида.

— Пфу! — рекох. Това е израз, който не фигурира в речниковия ми фонд, но Ниро Улф (Частен детектив, герой от романите на американския писател Рекс Стаут. — Б. пр.) го използва под път и над път и все с отличен резултат, та ми се стори, че тук ще пасне добре. — Писна ми от тъпите ви диалози. Прочетете това тук. — И аз подадох на Кук писмото на Орло Портър.

Трябва да призная, че по-добър ефект от тази съкрушителна улика, както би я нарекъл Планк, не можеше и да се желае. Ченето на Кук провисна. Той изгрухтя. Лицето му се плисира неконтролируемо.

— Боже мой! — изхърка.

— Какво има? — попита Планк. — Какво става?

— Това тук е от Портър. Пише, че е избягал с Ванеса.

— Навярно е фалшификат.

— Не. Почеркът на Портър не може да се сбърка… — Той се задави. — Господин Устър…

— Не го наричай господин Устър, сякаш е достоен член на обществото — пламенно изрече Планк. — Той е отявлен престъпник, който навремето за една бройка да ме завлече с пет лири. Можеш да се обръщаш към него с „Джо Тиролеца“ — името, под което е известен на полицията. Устър е само псевдоним.

Кук май не го слушаше — за което не мога да го виня.

— Господин Устър, дължа ви извинение.

Реших да не бъда суров в справедливия си гняв. Нямаше смисъл да мачкам бедното старче под желязната си пета. Вярно, той се бе държал крайно оскърбително, но все пак към мъж, изгубил в разстояние само на два дни котка и дъщеря, може да се прояви известно снизхождение.

— Да не говорим повече за това, драги — рекох. — На всеки от нас се случва да сгреши. Прощавам вина драго сърце. И ако това малко недоразумение ви е научило друг път да не говорите, докато не сте сигурен във всички факти, значи срещата ни не е отишла напразно.

Бях направил кратка пауза, чудейки се дали не звуча твърде покровителствено, когато някой с тих глас каза: „Мяу“, и като погледнах надолу, видях, че котката се е присъединила към нас. И ако някога някоя котка е избирала най-неподходящия момент, за да се проникне от общителност и да пожелае да се отърка сред хора, то тази котка бе именно тази котка. Зяпнах я с пърхащо сърце и безмълвен копнеж да се намирам далеч от тук, някъде на юг. Захапал пръстите на двете си ръце, за да не заскубя с тях рязко побелелите си коси, аз зачаках да узная свойта участ.

Не ме накараха да чакам дълго.

— Ха! — рече Кук, като грабна животното и го притисна към гръдта си. Явно интересът му към всякакви избягали щерки беше изстинал начаса.

— Казах ти, че само Джо Тиролеца ще да я е откраднал — доволно се обади Планк. — Тъкмо затова се навърташе край конюшните оня ден. Дебнел е сгоден случай.

— Чакал е своя час.

— Виж го само как млъкна като подмокрен.