Лелите не са джентълмени

— Ще бъде ли приемливо — рекох, — ако отида да погостувам на леля си в Устършир?

Той претегли въпроса ми, почесвайки се по носа със стетоскопа — нещо, което правеше сегиз-тогиз още от началото на разговорката ни. Явно го теглеше към чесането подобно на Барбара Фричи. Поетът Наш много би си паднал по него.

— Не виждам пречки да погостувате на своята леля, стига условията да са подходящи. Къде по-точно в Устършир?

— Близо до Маркет Снодзбъри.

— Въздухът чист ли е?

— Хората пристигат със специални екскурзионни влакове да го дишат.

— И ще водите спокоен живот?

— Ще бъда фактически в безсъзнание.

— Никакво стоене до късно?

— Изключено. Ранна вечеря, малко отмарящо тъпеене над книга или кръстословица — и в леглото.

— В такъв случай заминавайте незабавно.

— Великолепно. Още сега отивам да й позвъня.

Споменатата леля е моята безценна и достойна за всяческа похвала леля Далия — не бива да се бърка с леля ми Агата, която яде натрошени бутилки и е силно заподозряна, че по пълнолуние се обръща на върколак. Леля Далия е най-благата душа, преследвала някога безобидна лисица начело на ловна дружинка. Ако някога е ставала на върколак, то той ще е от ония славни жизнерадостни върколаци, с които е истинско удоволствие да пообщува човек.

Бях твърде доволен, че Е. Дж. Мъргатройд ми даде зелена светлина, без да задълбава в планирания ми престой, тъй като един по-обстоен разпит би довел до разобличението, че леля Далия разполага с френски готвач, който няма равен под слънцето, а едва ли е нужно да обяснявам, че първото нещо, което докторът прави с огромна наслада, когато се изтървеш, че ще гостуваш в къща с френски готвач, е да те сложи на диета.

— Е, тогава да си хващам пътя — рекох, преливайки от радушие и сърдечност. — Хиляди благодарности за отзивчивото съдействие. Чудесно временце имаме днес. Приятен ден, приятен ден, приятен ден.

Сетне му пъхнах кесия със злато и хукнах да телефонирам на леля Далия. Ходенето до Брайтън за обяд, естествено, отпадаше. Сега главното бе да изкрънкам покана от тази си леля, което невинаги е лека задача. Известни са случаите, когато в някое от по-мрачните си настроения, повлияна, да кажем, от катаклизми сред прислугата, тя ме е питала дали си имам дом, и ако да, то защо, по дяволите, не си стоя в него.

Успях да я хвана след неизбежните затруднения, свързани с обаждането до забравено от Бога място като Маркет Снодзбъри, където телефонистите се набират изключително сред Устърширския клон на фамилията Джукс.

— Здравей, скъпа прародителко — започнах с подмилкващ се тон.

— Здравей, младо леке върху западната цивилизация — отзова се тя с оня звънтящ тембър, с който навремето бе завръщала хрътките, отклонили се да гонят зайци. — Какво ти е щукнало на ума, ако изобщо имаш такъв? Казвай бързо, че си стягам багажа.

Това последното хич не ми хареса.

— Багажа ли? Да не заминаваш някъде?

— Да в Съмърсет у едни мои познати, семейство Брискоу.

— О, проклятие!

— Защо?

— Надявах се да ти погостувам.

— Не те огрява, млади Бърти, защото не можеш. Освен ако не искаш да правиш компания на чичо си Том.

Изхъмках на това предложение. Много обичам чичо Том, но идеята да си общуваме само двамцата не ми се усмихна. Той събира старинни сребърни предмети и е склонен да те приковава с лъснал взор и да ти говори, докато се изприщиш, за канделабри, инкрустации и обкови — неща, към които моят интерес е, общо взето, подчертано слаб.

— Не — отвърнах. — Благодаря за любезната покана, но мисля, че ще си наема някъде вила.

Следващите й слова показаха, че същината на проблема й убягва.

— Защо е всичко това? — запита тя. — Какво толкова те е напънало да ходиш някъде? Да не се криеш от полицията?

— Лекарско предписание.

— Тия ги разправяй на старата ми шапка. От дете си здрав като пън и също толкова умен.

— До тази сутрин, когато по гърдите ми избиха петна.

— Петна?

— Розови.

— Обикновена проказа.

— Докторът не е на това мнение. Според него съм типичен градски младеж, който не си ляга достатъчно рано. Нареди ми да отпрашвам за провинцията да дишам чист въздух, тъй че ми трябва селска къща.

— С две липи отпред и месечко да наднича вечер между клоните им?

— Нещо подобно. Да имаш представа как се наемат такива имоти?

— Аз ще ти намеря. Джими Брискоу бъка от всякакви селски къщи, които дава под наем. А и Мейдън Егсфорд, където той живее, е на един хвърлей място от морския курорт Бридмът, знаменит със своя живителен въздух. Труповете в Бридмът скачат от катафалките и го удрят на пролетни танци.

— Звучи примамливо.

— Щом уредя къщата, ще ти се обадя. Мейдън Егсфорд ще ти хареса. Джими отглежда състезателни коне, а в Бридмът скоро се организира голямо надбягване, тъй че ще имаш не само чист въздух, но и развлечения. Един от конете на Джими ще участва и всеки, който разбира, е заложил на него, макар в определени среди да се шири мнението, че жребецът на някой си господин Кук също не бил за изхвърляне. А сега, за Бога, се махни от жицата, защото имам работа.