Лелите не са джентълмени

Шофирах във ведро настроение. Макар да трябваше да деля пътя с доста повече астигматични льольовци, отколкото бих желал, това не намаляваше моята еуфория, както съм чувал да я нарича Джийвс. Времето не можеше да бъде по-добро дори ако се напънеше — отвсякъде слънце и сини небеса, а за да бъде идилията пълна, прогнозата на Е. Дж. Мъргатройд за петната се оказа сто процента вярна. Те бяха изчезнали без следа и кожата по гърдите ми беше като обичайния гладък алабастър.

Достигнах крайната точка на пътуването си приблизително в часа за вечерните коктейли и пред мен за пръв път се възправи пасторалната обител, на която бе съдено да стане дом на Устър за неопределен период от време.

Е, очакванията ми бяха, че ще открия някои тънки, но ясно обособени разлики между Мейдън Ег-форд и Монте Карло, и само един поглед ме увери, че не съм се излъгал. Това бе едно от онези селца, които не ти предлагат други развлечения освен разходка надолу по главната улица, за да се насладиш на коритото за водопой, а после разходка нагоре по главната улица, за да се насладиш на коритото за водопой от другата му страна, която според някои познавачи, наслаждавали се цял живот на гледката, била по-естетична. Е. Джимпсън Мъргатройд би гласувал за него с две ръце. „Охо — сякаш го чувах да казва, — те това му трябва на типичния градски младеж.“ Въздухът, доколкото можех да преценя от първите няколко дръпвания, беше истински балсам, тъй че предвиждах един ободряващ и здравословен престой.

Единственият недостатък на селото бе, че в него недвусмислено витаеха призраци, тъй като още на слизане от колата определено съзрях привидението на майор Планк. То излезе от местната странноприемница „Гъската и скакалецът“ и пред оцъкления ми поглед сви зад ъгъла и изчезна, оставяйки ме, както се досещате, в немалък трепет. Вече споменах, че не съм превзет мъж, но все пак никой не обича наоколо му да припкат призраци, та за миг свежото ми настроение леко се повкисна.

Побързах да се стегна. Просто си се припознал, рекох си. Като разсъдеше човек, дори Планк да бе ритнал камбаната от последната ни среща насам, навлизайки в попрището на безплътните духове, тъкмо Мейдън Егсфорд ли щеше да избере да населява, след като цяла Екваториална Африка е на негово разположение? Много по-голямо удоволствие би му доставило да изкарва акъла на хора, които има всички основания да мрази — например вдовиците и опечалените роднини на покойния вожд на племето мгомби.

Окуражен от тези размисли, прекрачих прага на вилата.

От пръв поглед ставаше ясно, че я бива. Трябва да бе строена за някой художник или друг баровец, защото имаше всички съвременни удобства, включително ток и телефон, и всъщност биеше повече на луксозна резиденция, отколкото на селска къщурка.

Джийвс вече се намираше на линия и ми поднесе освежителя, от който силно се нуждаех — в знак на уважение към Е. Джимпсън Мъргатройд диетична джинджифилова бира. Докато отпивах от чашата, реших да му се доверя, тъй като въпреки цялата убедителност на доводите си още не бях убеден, че онова, което съм видял, не е било призрак. Вярно, то изглеждаше досущ като материално тяло, но това е нещо, което един добър фантом постига с лекота.

— Изключително преживяване, Джийвс — рекох. — Мога да се закълна, че току-що видях майор Планк да излиза от една кръчма.

— Това не бива да ви учудва, сър. Никак не е изключено майор Планк да се разхожда из селото. Той е гост на господин Кук от Егсфорд Корт.

Ако някой ме беше духнал, щях да падна.

— Искаш да кажеш, че той е тук?

— Да, сър.

Останах сразен. Когато майорът ми каза, че отива в провинцията, аз, естествено, заключих, че има предвид собствения си дом в Глостършир. Разбира се, нямаше никаква причина човек, живеещ в Глостършир, да не се озове в Съмърсет. Леля ми Далия например живееше в Устършир, а сега гостуваше в Съмърсет. Трябва да гледаме на тези неща многопланово.

И все пак бях смутен.

— Не съм убеден, че това ми харесва, Джийвс.

— Моля, сър?

— Той, току-виж, си е спомнил за онази първа среща.

— Вероятно не ще е трудно да го избягвате, сър.

— Имаш право. И все пак думите ти ме шокират. Планк е последният човек, когото бих си пожелал за съсед. И тъй като нервната ми система понесе немалко сътресение, мисля, че можем да сменим тая лимонада с едно сухо мартини.

— Много добре, сър.

— Мъргатройд няма да узнае.

— Именно, сър.

И тъй, след като издишах няколко кубика чист въздух и се разходих два пъти край коритото за водопой, аз си легнах с кокошките, както ми бе препоръчал Е. Джимпсън Мъргатройд.