Читаем Лелите не са джентълмени полностью

И тази линия винаги съм се стремял да следвам. Попитайте всяка котка, с която някога съм имал вземане-даване, що за човек съм и тя ще ви отвърне, че гледа на мен почти като на роден баща, комуто може да гласува пълно доверие. Ония, които ме познават по-интимно, като Огъстъс, котарака на леля Далия например, вероятно биха споменали и рядката ми вещина в чесането зад ухото.

Почесах зад ухото и тази, а тя прие жеста ми с нескрита признателност, мъркайки като тътен на далечна буря. Отношенията ни на добросърдечност и взаимно доверие тъкмо бяха установени и аз се канех да пристъпя към фаза Две, а именно вземане на ръце и гъделичкане по коремчето, когато небосводът се разцепи от едно гръмовно „хей!“

Съществуват много начини да се каже „хей“. В Америка това е учтива форма на обръщение, често използвана като заместител на „Добро утро“. Срещат се двама познати и единият вика: „Хей, Бил.“ Другият отговаря: „Хей, Джордж.“ После Бил казва: „Голяма жега, а?“ — на което Джордж отвръща, че няма нищо против жегата, ама високата влажност му бърка в здравето, и всеки продължава по пътя си.

Но това „хей“ не ми прозвуча поздравително. Не вярвам необузданите диваци, с които общува майор Планк, да врещят именно „хей“, когато влизат в лют бой, но ако го правеха, то сигурно щеше да звучи по същия начин като грубия рев, който едва не пръсна тъпанчетата ми. Обърнах се и съзрях един червендалест трътльо, размахващ камшик за езда, чийто вид никак не ми допадна. Не си падам по камшиците за езда още откакто в крехка възраст един мой чичо ме гони близо миля през пресечена местност с такъв в ръка, след като ме спипа да му пуша от пурите.

Но сега не бях твърде обезпокоен. Това, съобразих аз, явно беше полковник Брискоу, който ме бе поканил на обяд, и макар засега изразът му да сочеше, че с радост би ме изкормил с тъп нож, споменаването на моето име несъмнено щеше да доведе до мигновено уталожване на недоразумението. Все пак човек не кани гости само за да ги причака отвън и да ги нашиба здравата с камшик.

Прочее, аз побързах да се представя, макар и силно озадачен от габаритите на своя домакин, защото винаги бях смятал, че полковниците ги правят по-едрички. Но очевидно се въдеха във всякакви размери подобно на картофите или, да речем, момичетата. Ванеса Кук например определено клонеше към крупния калибър, докато други момичета, които сегиз-тогиз са ми отказвали ръката си, са били незабележими с невъоръжено око.

— Бъртрам Устър — рекох и нагледно се потупах по гърдите.

Бях очаквал магическо разсейване на низките страсти, може би радостен възглас и едно „Как сте, драги, как сте?“, съпроводено с радушна усмивка на гостоприемство, но нищо подобно. Той продължи да ми се звери, а лицето му вече определено клонеше към апоплектично мораво.

— Какво правите с тази котка? — запита дрезгаво.

Запазих достолепно спокойствие. Не ми харесваше неговият тон, но, от друга страна, човек колко често харесва тона на ближните си?

— Убивам си времето — отвърнах с вежливост, която ми правеше чест.

— Вие се канехте да я свиете.

— Как така ще я свивам? — учудих се аз. — На кравай ли имате предвид?

— Крадяхте я.

Изправих се в пълния си ръст и не бих се заклел, че очите ми не са замятали гръм и мълнии. Бил съм обвиняван в много неща през живота си, най-вече от леля Агата, но никога в кражба на котки, та хулата прониза дълбоко честта Устърова. Жарки слова пареха на върха на езика ми, но аз ги възпрях с едно вдигане на ръката. Все пак, човекът беше мой домакин.

Полагайки мъжествено усилие да се успокоя, рекох:

— Грешите дълбоко, полковник. Не бих си и помислил да сторя такова нещо.

— Бихте, бихте, и още как. И не ми викайте полковник.

Като начало не беше окуражаващо, но аз опитах пак.

— Хубав ден.

— По дяволите денят.

— Жътвата сигурно ще е добра.

— Майната й на жътвата.

— Как е леля ми?

— Откъде да знам как е проклетата ви леля?

Това ме озадачи. Когато при теб е отседнала някоя леля, редно е да разполагаш по всяко време с бюлетин, макар и кратък, за здравословното й състояние. Започвах да се питам дали запъртъкът, с когото беседвах, не е нещо бръмнат в шишарката. Разговорът ни дотук би накарал всеки мозъчен специалист да си хвърля шапката от възторг.

Но един Устър не свива току-тъй знамената. Реших да опитам изцяло нов подход.

— Беше страшно мило от ваша страна да ме поканите на обяд — рекох.

Не твърдя, че той действително се запени около устата. Стана явно обаче, че думите ми не са го ощастливили.

— Да съм ви канил на обяд? Да съм ви канил на обяд? Аз хубаво ще ви наобядвам ей сега, та да ме запомните…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза