Лелите не са джентълмени

— За щастие аз съм в състояние да осветля мистерията, сър. Случайно се оказа, че един от посетителите в „Гъската и скакалецът“, с когото се сближих, работи за господин Кук и той ми предостави фактите по случая. Става дума за бездомна котка, която една сутрин се появила в двора на конюшнята и Картофчето моментално се влюбил в нея до уши. Това, както разбирам, не е рядко явление при чистокръвните коне, макар по правило обектът на чувствата им да е някоя овца или коза.

Казаното бе ново за мен. За пръв път чувах подобно нещо.

— Коза? — запитах.

— Да, сър.

— Или овца?

— Да, сър.

— Имаш предвид любов от пръв поглед?

— Би могло да се опише по този начин, сър.

— Какви магарета са тия коне, Джийвс.

— Манталитетът им определено подлежи на критика, сър.

— От друга страна, ако седмици наред си гледал само господин Кук и неговите коняри, една котка сигурно е свежа струя. Дружбата им навярно е процъфтяла?

— Да, сър. Понастоящем котката спи в яслите на коня и винаги е там, за да го посрещне след ежедневните му тренировки.

— Скъп гост в имението значи?

— Изключително скъп, сър.

— Постлали са й червения килим, може да се каже. Странно. Бих се обзаложил, че урунгел като господин Кук ще запрати всяка бездомна котка през оградата само с един ритник.

— Нещо от този род действително се е случило, сър, и моят източник твърди, че резултатите били направо бедствени. Картофчето изпаднал в апатия и отказал да се храни. Тогава един ден котката се върнала и той начаса възстановил жизнеността и апетита си.

— Не може да бъде!

— Да, сър, историята удиви и мен, когато я чух.

Изправих се. Времето напредваше и аз вече виждах как семейство Брискоу, притиснали носове към прозореца на салона, се питат един друг къде ли се губи техният Устър.

— Е, много благодаря, Джийвс — рекох. — С твоето обичайно не-знам-си-какво ти проля светлина върху една загадка, която иначе би останала да гложди вечно моята душа. Ти ме спаси от безсънните нощи, в които щях да се чудя каква шантава игра е играел с мен Кук. Сега мога да проявя известно разбиране. Не че бих тръгнал сам през гората с дъртия, а ако някога му хрумне да се кандидатира за „Търтеите“, положително ще му пусна черна бюлетина, но вече прозирам гледната му точка. Той ме спипва с котката в ръце, научава, че съм на дружеска нога с полковника, неговия лют съперник, и, естествено, си прави извода, че се върши тъмно дело. Нищо чудно, че виеше като погубена душа и размахваше оня камшик. Той заслужава всяческа похвала, задето мъжествено се въздържа да ме нашари с него.

— Широтата на възгледите ви е достойна за възхищение, сър.

— Човек трябва винаги да се стреми да се постави на мястото на другия и да помни… да помни какво?

— Tout comprende c’est tout pardonner. (Да разбереш значи да простиш, (фр.) — Б. пр.)

— Благодаря ти, Джийвс.

— Няма защо, сър.

— А сега, пълен напред към Егсфорд Хол.

Ако разпитате за мен в кръговете, в които се движа, всеки ще ви каже, че аз съм общителен мъж, който винаги се радва да стисне ръката на нови лица, тъй че би следвало настроението, в което натиснах спирачките пред парадния вход на Егсфорд Хол, да бъде светло и приповдигнато. Нищо подобно. Не че в новите лица, които срещнах, имаше нещо, от което да се спаружа. Полковник Брискоу се оказа радушен домакин, съпругата му също. Освен тях присъстваха още леля Далия, преподобният Амброуз Брискоу, брат на полковника, и неговата дъщеря Анджелика, кръшно девойче, в което, ако не бях тъй угрижен, нямаше да пропусна да се влюбя. Накратко, най-свястната компания, която би могъл да си пожелае човек.

Но тъкмо в това беше проблемът. Аз наистина бях угрижен. И ме тревожеше не толкова фактът, че се намирам едва ли не врата до врата с Ванеса Кук. Поначало трудно бих могъл да направя и крачка из Англия, без да попадна на момиче, на което в един или друг момент да не съм искал ръката. Натъквал съм се на тях в места тъй раздалечени едно от друго като Бъд в графство Корнуол и Седбърг в Йоркс. Не, онова, което терзаеше ума на Устър, бе мисълта за татко Кук и неговия камшик. Не е твърде приятно да съзнаваш, че си в лоши отношения с някой, който всеки миг може да изпадне в умопомрачение и веднага да се устреми към Бъртрам като топлийка към магнит.

Като резултат моя милост не блестеше на празничната трапеза. Обядът бе отличен, а увенчалият го накрая портвайн — самото съвършенство. Аз го изливах в себе си с жар, която би накарала Е. Джимпсън Мъргатройд да си прехапе езика, но що се отнасяше до искрящата разговорливост, бях пълна дупка. Допускам, че в главите на моите домакини много скоро е възникнало подозрението, че са поканили в дома си един малоумник със завиден апетит.

Че тази мисъл е споходила и леля ми Далия ми стана пределно ясно, когато обядът свърши и тя ме изведе на обиколка из тъй наречения от Джийвс „обширен парцел земя“. Тук тя ме закастри без оглед на възраст и пол, да не говорим за подбор на изразни средства. През целия ми живот тя е била мой най-добър приятел и най-суров критик, та когато ми трие на главата сол, я трие, без да си поплюва.