Читаем Лелите не са джентълмени полностью

Думите й, произнесени с тона на армейски сержант, хокащ новобранци, бяха следните:

— Какво ти става, жалък гущер такъв? Бях казала на Джими и Елза, че племенникът ми може и да изглежда като малоумен изтърсак, но вземе ли да приказва, ще ти скрие топката. И какво става? Каламбури? Духовитости? Забавни анекдоти? Друг път! Седи той, тъпче се с храна и не издава нито звук, като се изключи плющенето на ушите му. Почувствах се като импресарио на дресирани бълхи, който е превъзнесъл звездата на трупата си до небесата, само за да я види как във вечерта на премиерата си забравя репликите.

Сведох засрамено глава, съзнавайки цялата справедливост на упреците й. Приносът ми към онова, което съм чувал да наричат пир на разума и празник за душата, отговаряше горе-долу на възможностите на един силен, сдържан англичанин с хронично възпаление на сливиците.

— А как само лочеше оня портвайн. Същинска камила, добрала се до оазис след четири седмици път през пустинята. Човек можеше да си помисли, че Джими тайно ти е подшушнал, че иска да опразни по-скоро избата си, за да я превърне в игрална зала. Ако така я караш и в Лондон, какво чудно, че си станал целият на петна? По-скоро се питам как още се крепиш на краката си.

Тя беше права. Нямаше как да го отрека.

— Гледал ли си някога една пиеса, озаглавена „Десет нощи в бара“?

Не се търпеше повече. Опитах плахо слово в своя защита.

— Съжалявам, скъпа лельо, воржо, което казваш, е вярно. Но днес аз просто не съм същият човек.

— Е, за това поне благодаря на Бога.

— Аз съм, както му е думата, объркан и разстроен.

— Ти си, както му е думата, пълно недоразумение.

— Тази сутрин ми се случи странно изживяване.

И аз накратко й разправих своята котко-Кукова история. Разправих я добре и забелязах явния й интерес, когато стигнах до Джийвсовото просветление за котешката следа в схемата на събитията.

— Да не искаш да кажеш — изквича тя, — че само ако беше успял да свиеш котката…

Спрях я с донякъде хладен жест. Въпреки цялата яснота, с която се стараех да предам случилото се дословно, тя пак беше успяла да оплете конците.

— Нито за миг не ми е минавало през ума, уважаема прародителко, да задигам котката. Аз просто проявявах елементарна учтивост, чешейки я по коремчето…

— И все пак, ако някой успее да я отмъкне, цялата подготовка на Картофчето би отишла на кино, така ли?

— Така ме информира Джийвс, а той на свой ред е почерпил сведенията от надежден източник в „Гъската и скакалецът“.

— Хм.

— Защо хъмкаш?

— Аха!

— Защо ахкаш?

— Няма значение.

Но за мен имаше. Когато една леля казва „хм“ и „аха“, това не е току-тъй, и аз долових как в мен пропълзява неназоваем ужас.

Впрочем така и не успях да навляза в подробности, защото в този момент към нас се присъединиха преподобният Брискоу и неговата дъщеря. А малко след това аз си тръгнах.

Глава 6

Междувременно следобедът определено се бе нажежил, та с едно обилно меню в корема, обилно поръсено с портвайн, аз напълно влизах в положението на средностатистическия питон след току-що погълнат заек. Беше ме обхванала такава леност, че по време на задушевната беседа леля ми на два пъти трябваше да ме предупреди, че ако не престана да й се прозявам в лицето, ще ме халоса по празната кратуна със слънчобрана, с който се бранеше от лъчите на слънцето.

Оттогава насам въпросната леност съвсем ме беше обладала, та, докато се носех по прашното шосе, имаше голяма опасност да започна и да сънувам. Затова със сетни сили взех мъдрото решение да се отбия някъде да си отспя, докато не съм се превърнал в мор за превозни средства и пешеходци. Последното, което исках, бе да се явя пред своя неотдавнашен домакин в качеството му на магистрат, подведен под обвинението, че съм се натресъл в някой местен жител под въздействието на отлежалия му портвайн. Имам предвид портвайна на полковник Брискоу, не на местния жител. Би било крайно конфузно и за двама ни, макар и в известен смисъл комплимент за достойнствата на неговата изба.

Шосето, както повечето шосета, бе заградено от двете страни с поля — кои с крави, кои без, тъй че в зноен ден като този да пусна котва къде да е, означаваше да се докарам до същото препечено състояние, до което вдовиците и опечалените роднини на вожда на племето мгомби са щели да докарат майор Планк, ако бяха успели да го докопат. Онова, от което се нуждаех, бе сянка, и за свое най-голямо щастие скоро стигнах до малка отбивка, губеща се сред дървеса. Тъкмо това ми трябваше. Пъхнах се сред дърветата, угасих мотора и не след дълго сънят, както е казал Шекспир, ме заля с благодатна вълна.

Като начало той тръгна безметежно и безсънищно, но не след дълго реши да го обърне на кошмар. Бях в открито море и ловях риба с Е. Дж. Мъргатройд. По някое време той хвана акула и докато я разучавах любознателно, тя взе, че най-мръснишки ме гризна за ръката. Това, естествено, ме стресна и аз се събудих. Отворих очи и видях, че нещо се е вкопчило в левия ми лакът, но не беше акула, а Орло Портър.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза